Фредерик Форсайт - Шепнещ вятър

Към средата на месеца черното куче на отчаянието започна да обзема Бен Крейг. Той се опитваше да запази убеждението си, че Вездесъщият дух не го е излъгал; не го е предал. Дали момичето, което обичаше, също бе сполетяно от това проклятие? Никой от въодушевената група не знаеше, че той вече е решил. Ако до края на лятото не откриеше любовта, заради която се беше подчинил на търсача на видения, щеше да се върне в планината и със собствената си ръка да отиде при нея в света на духовете.

След седмица двата фургона отново влязоха през портата и конярите спряха запотените товарни коне. От първия се изсипа купчина възбудени малки деца. Крейг прибра ножа си, който беше точил на камък, и се запъти натам. Една от учителките стоеше с гръб към него. До кръста й се спускаше буйна гарвановочерна коса.

Тя се обърна. Американка от японски произход с кръгло лице. Следотърсачът се отдалечи. Гневът му кипеше. Той спря, вдигна стиснатите си юмруци към небето и извика:

— Ти ме излъга, Ме-и-я! Излъга ме, старче! Каза ми да чакам, но ме хвърли в тази пустош, забравен от Човека и Бога.

Всички на плаца между сградите спряха и го зяпнаха. Един от „питомните“ индианци рязко се обърна.

Изпод цилиндъра в него се взираше старческо лице, набръчкано и потъмняло като изгорял орех, древно като скалите на връх Беъртуут, обрамчено с кичури снежнобяла коса. Очите на търсача на видения излъчваха безгранична тъга. Той бавно поклати глава. После безмълвно кимна, вперил поглед някъде зад Крейг.

Младежът погледна зад гърба си и след като не видя нищо, отново се обърна. Под цилиндъра неговият приятел Брайън Хевишийлд го зяпаше така, като че ли се е побъркал. Той пак погледна към портата.

Слизаше групата от втория фургон. Множество деца се трупаха около учителката си. Дънки, карирана риза, бейзболна шапка. Тя се наведе да разтърве две боричкащи се момчета и избърса чело с ръкава на ризата си. Козирката й пречеше. Жената свали шапката си и буйната й тъмна коса се разсипа до кръста й. Смутена от усещането, че някой я наблюдава, учителката се обърна към него. Овално лице, големи тъмни очи. Шепнещ вятър.

Крейг не можеше да помръдне. Не можеше да говори. Знаеше, че трябва да каже нещо, да тръгне към нея. Ала не можеше — просто я гледаше. Тя се изчерви, смути се, сведе поглед и събра децата около себе си. Водени от Чарли, след час те стигнаха до конюшнята. Бен Крейг тимареше Роузбъд. Знаеше, че ще дойдат. Конюшнята беше включена в обиколката.

— Тук държим конете — започна Чарли. — Някои са кавалерийски животни, други принадлежат на заселниците, които живеят тук или само минават. Бен се грижи за своя кон, Роузбъд. Бен е ловец, трапер, следотърсач и планинец.

— Искам да видя всички коне — извика едно от децата.

— Добре, миличък, ще видим всички коне. Само не се приближавайте много, за да не ви ритнат — предупреди ги Чарли и поведе групата покрай яслите. Крейг и момичето останаха един срещу друг.

— Прощавайте, че се зазяпах във вас, госпожо — каза той. — Аз съм Бен Крейг.

— Здрасти. Аз съм Линда Пикет. — Тя му подаде ръка и Крейг я стисна. Беше топла и малка, каквато си я спомняше.

— Може ли да ви попитам нещо, госпожо?

— Към всички жени ли се обръщаш с „госпожо“?

— Ами, да. Така са ме учили. Не бива ли?

— Много е официално. Като едно време. Какво искаш да ме попиташ?

— Спомняш ли си ме?

Момичето сбърчи чело.

— Не. Срещали ли сме се?

— Много отдавна.

Тя се засмя. Беше същият смях, който си спомняше от лагерните огньове пред типитата на Високия лос.

— Тогава трябва да съм била малка. Къде сме се срещали?

— Ела. Ще ти покажа.

После изведе озадаченото момиче навън. На юг зад оградата се издигаха върховете на Прайър.

— Знаеш ли коя е тази планина?

— Беъртуут ли?

— Не. Беъртуут е един от върховете на запад. Това е планината Прайър. Там се срещнахме.

— Но аз никога не съм ходила там. Като малка братята ми ме водеха на екскурзии, но никога там.

Крейг се обърна и се вгледа в любимото лице.

— Учителка ли си?

— Да. В началното училище в Билингс. Защо?

— Ще се върнеш ли тук?

— Не знам. По-късно ще идват още групи. Може да ме пратят с тях. Защо?

— Искам да дойдеш. Моля те. Трябва да те видя пак. Обещай, че ще дойдеш.

Госпожица Пикет се изчерви. Беше прекалено красива, за да не я ухажват непрекъснато. Обикновено отблъскваше нахалниците със смях. Този младеж бе странен. Не й правеше комплименти, не й се усмихваше. Изглеждаше тържествен, сериозен, наивен. Тя се вгледа в честните кобалтовосини очи и нещо в нея трепна. Чарли излезе от конюшнята с децата.