Фредерик Форсайт - Дяволската алтернатива

Двамата представляваха доста странна двойка: русият белокож протестант от Юга и мургавият мълчалив католик, емигрирал от Краков в Щатите, когато бил още малко момче. Но образованият в йезуитско училище и безчувствен като сметачна машина поляк попълваше със знанията си липсата у президента на разбиране и на усет към сложната психика на европейците и най-вече на славяните.

Съществуваха още две причини, поради които съветникът се нравеше на шефа си. Поклевски беше предан като куче и нямаше никакви амбиции да прави самостоятелна кариера, вън от тази в сянката на Бил Матюс. Президентът беше достатъчно разумен да балансира силната омраза на доктора към комунистите с по-трезвата и умерена позиция на държавния секретар, който произхождаше от стар бостънски род и притежаваше подходящи за поста си изискани обноски и дипломатичност.

Държавният секретар не присъстваше на тазсутрешното съвещание, свикано по молба на Поклевски. Другите двама мъже, седнали пред бюрото на президента, бяха Робърт Бенсън, директор на Централното разузнавателно управление, и Карл Тейлър.

Сред неосведомената общественост преобладава убеждението, че Агенцията за национална сигурност (АНС) е службата, която отговаря изцяло за електронното разузнаване. Всъщност АНС провежда онези разузнавателни дейности извън територията на САЩ, свързани с електронните средства за подслушване и радиопрехващане. Нейните специалисти дешифрират, превеждат от стотици езици и анализират милиони думи дневно. Но нямат никакво отношение към шпионските спътници. Визуалното наблюдение на планетата, осъществено посредством камери, монтирани на самолети и най-вече на спътници, е прерогатив на Националната служба за разузнаване от въздуха, съвместен орган на ЦРУ и на Военновъздушните сили на САЩ. Карл Тейлър беше директор на НСРВ и освен това имаше чин генерал-лейтенант от Военновъздушното разузнаване.

Президентът събра накуп пръснатите по писалището си снимки и ги върна на Тейлър, който стана и ги прибра в своето куфарче.

— Добре, господа — бавно заговори Матюс, — показахте ми, че на малка част от територията на Съветския съюз, а може би дори само на тези няколко десетки декара, пшеницата не расте добре. Какво доказва това?

Поклевски погледна Тейлър и му кимна. Генералът се покашля.

— Господин президент, позволих си да уредя прожекция на материалите, които в момента идват от един наш спътник тип „Кондор“. Моля да ги видите.

Матюс кимна и проследи с поглед Тейлър, който прекоси кабинета и стигна до библиотеката, в чийто долен край бе освободено място за няколко телевизора. Когато външни хора посещаваха Овалния кабинет, редицата монитори биваше закривана с плъзгащи се вратички от тиково дърво. Тейлър включи крайния ляв монитор и се върна до бюрото на президента. Вдигна слушалката на един от шестте телефона, избра някакъв вътрешен номер и каза кратко:

— Пуснете го.

Способностите на спътниците тип „Кондор“ бяха известни на Матюс. „Кондорите“ летяха на по-висока орбита от всички останали космически апарати и бяха оборудвани със съвършени камери, които можеха от разстояние триста километра, през мъгли, дъждове, снежни бури и облаци, денем и нощем да фокусират обективите си върху предмети с размера на човешки нокът. Тези спътници представляваха последната дума на техниката.

През седемдесетте години фоторазузнаването вече бе доста напреднало, но отнемаше много време. Всяка ролка заснет филм трябваше да бъде изстреляна от спътника към земната повърхност в специална защитна капсула. В капсулите имаше радиомаяци, които излъчваха специфичен сигнал, който помагаше на наземните екипи да ги открият. После филмите биваха пренасяни със самолети и хеликоптери до централната лаборатория на НСРВ за промиване. Само когато спътниците имаха пряка видимост към територията на Съединените щати, беше възможно да се извършват директни телевизионни предавания. Когато спътниците се намираха над Съветския съюз, овалът на земната повърхност пречеше на приемането на сигнала и хората в командния център трябваше да чакат, докато предшествениците на „Кондорите“ не обиколят планетата и не им пуснат записите.

През лятото на 1978 година учените измислиха „параболичната игра“, която реши този проблем. Те изобретиха с помощта на компютрите си следното: щом от Белия дом пожелаеха картина от някой конкретен спътник, той получаваше заповед отдолу и започваше да предава сигнала си по ниска парабола на своя най-близък съсед, той — на следващия, и така, докато сигналът не стигнеше до спътник с пряка видимост към територията на Америка. „Кондорите“ приличаха на баскетболисти, които в движение си подават топката. От приемателните антени картината можеше да бъде предадена в централната сграда на НСРВ, а оттам — директно в Овалния кабинет.