Фредерик Форсайт - Кучетата на войната

В пет часа Ендийн се обади в апартамента и Шанън го уведоми за хода на нещата, като пропусна да съобщи за разговора си с журналиста, за приятелството си с когото не беше споменавал пред Ендийн. Каза му обаче, че е избрал четирима помощници, трима от които ще пристигнат в Лондон същата вечер, за да бъдат инструктирани поотделно, а четвъртият ще се появи най-късно в петък вечерта.

Мартин Торп прекара пети поред изтощителен ден, но поне приключи с диренето. Той прегледа документите на следващите седемнайсет компании и състави втори секретен списък, в който влизаха пет дружества. На първо място фигурираше компанията, която привлече погледа му предишния ден. Той излезе от читалнята към три следобед и тъй като сър Джеймс Мансън не беше се върнал от Цюрих, реши да си почине. Сутринта щеше да докладва пред шефа си, а после щеше да се залови с щателно проучване на състоянието на избраната компания, за да разбере защо такава ябълка още виси на дървото. Малко преди смрачаване Торп се прибра в предградието Хемпстед Гардън и се зае да окоси ливадата пред къщата си.

Първи на лондонското летище „Хийтроу“ пристигна Курт Семлер. Долетя със самолета на „Луфтханза“ от Мюнхен. Веднага след като мина през митницата, опита да се свърже с Шанън, но никой не отговори. Имаше още време до уговорения час и той реши да изчака на летището. Седна в ресторанта, който гледаше към пистата пред терминал № 2. Висеше над чашка кафе, гледаше как реактивните гиганти отлитат за Европа и нервно палеше цигара след цигара.

Марк Вламенк позвъни в апартамента на Шанън малко след пет часа. Кат хвърли поглед към списъка с три хотела в околността и прочете на глас името на единия. Белгиецът го записа буква по буква, както стоеше на крак в една телефонна кабина на гара „Виктория“. След няколко минути хвана такси пред гарата и показа бележката на шофьора.

Семлер се обади десет минути след Вламенк. И той получи от Шанън името на един хотел, записа го и хвана такси пред летището.

Лангароти се свърза с Шанън последен. Позвъни от летището на „Кромуел Роуд“ малко преди шест. И той взе такси до своя хотел.

В седем часа Шанън се обади последователно на тримата и ги повика да се съберат в апартамента му след трийсет минути.

Едва когато се здрависаха, всеки от тях разбра, че другите двама са били поканени да участват. Широките им усмивки се дължаха както на удоволствието от срещата с приятели, така и на убедеността, че щом Шанън ги е събрал всичките в Лондон с гаранции да покрие пътните им разноски, значи разполага с пари. Макар и да се чудеха откъде идват тези пари, те бяха достатъчно умни, за да не задават подобни въпроси.

Първоначалното им впечатление се потвърди, когато Шанън им съобщи, че и Дюпре ще пристигне от Южна Африка по същия повод. 500 лири за билет бяха твърде сериозна сума. И тримата се подготвиха да го изслушат.

— Задачата, която получих — каза той, — е проект, който трябва да се организира от начало до край. Сами трябва да изработим всичко. Целта е да изпълним бърза и точна атака в командоски стил срещу един град по африканското крайбрежие. От нас се иска да изтърбушим една сграда с наситен огън, после да я щурмуваме, да превземем, да избием всички вътре и да се оттеглим.

Реакцията оправда очакванията му. Тримата си размениха доволни погледи. Вламенк се ухили широко и се почеса по гърдите. Семлер промълви „Klasse“ 26 26 Върховно (немски, разг.). — Б.пр. и запали нова цигара от угарката на старата. Предложи цигара и на Шанън, но той го изгледа със съжаление и поклати глава.

Само Лангароти стоеше като истукан. Очите му бяха вперени в Шанън, а острието на ножа се плъзгаше бавно по каишката около левия му юмрук.

Шанън простря на пода една карта и всички се вторачиха в нея. Картата бе начертана на ръка и показваше част от брега и няколко сгради навътре в сушата. Въобще не беше точна, защото на нея ги нямаше двете извити пясъчни ивици, които ограничаваха пристанището на Кларънс. Но тя създаваше достатъчно пълна представа за предстоящата операция.

Командирът на наемниците говори в продължение на двайсет минути. Изложи плана на атаката, който е предложил на възложителя. Обясни, че това е единствено възможният начин да се стигне до целта, и тримата бойци се съгласиха. Никой не попита за конкретното място на операцията. Бяха уверени, че няма да им го каже, а и не им трябваше да го знаят. Тук не ставаше дума за липса на доверие, а за най-елементарна секретност. Ако тайната се пробиеше отнякъде, те предпочитаха да не са в числото на заподозрените.