Фредерик Форсайт - Ветеранът

— Господин Слейд? — попита той.

— Не настоявам за освобождаване под гаранция, господине.

— Тогава удовлетворявам молбата ви, госпожице Сундаран. Насрочвам изслушването за следващия вторник в единайсет часа. Отведете ги.

Прайс и Корниш бяха откарани със затворническия микробус. Госпожица Сундаран вече разполагаше с всички материали по делото и беше доволна от тях. Когато се върна в службата си, й казаха, че делото почти със сигурност ще влезе в съда. През следващите двадесет и четири часа Кралската прокуратура щеше да връчи материалите на господин Слейд. Тогава можеше да започне подготовката на защитата.

„А бе каква защита! — помисли си Слейд. — Ще ми трябва гений с адвокатска перука, за да ги измъкне.“

Рисунката на жертвата стана сполучлива. Санитарят и полицаят описаха приблизителната външност на починалия и художникът се хвана на работа. Формата на очите, късата сива коса, очертанието на брадичката. И двамата бяха видели жертвата само със затворени очи. Художникът ги отвори и мъжът ги погледна — предишният мъж, а сега накълцано и закърпено парче месо в едно хладилно чекмедже.

Оттам нататък продължи Люк Скинър. Той имаше познат в пресслужбата на Скотланд Ярд и поиска да публикуват портрета в следващото издание на „Ивнинг Стандарт“. По-късно вечерта двамата се срещнаха с главния съдебен кореспондент. Всички знаеха, че август е „тъпият сезон“. Имаше недостиг на новини. Този случай представляваше известен интерес. Кореспондентът прие да го отрази. Представи си заглавието: „ПРЕБИТ ДО СМЪРТ. ПОЗНАВАТЕ ЛИ ГО?“ Портретът щеше да е придружен от пълно описание, в което щеше да се споменава за счупения десен крак и характерното куцане. Скинър знаеше, че това е последният им шанс.

„Ивнинг Стандарт“ е единственият вечерен лондонски вестник и почти изцяло покрива столицата и югоизточната част на страната. Скинър имаше късмет. Тази вечер новините бяха изключително оскъдни, затова редакцията публикува портрета на жертвата на първа страница. „ПОЗНАВАТЕ ЛИ ТОЗИ ЧОВЕК?“, питаше заглавието, следвано от препратка на вътрешна страница.

Посочваше се приблизителната възраст, ръстът, фигурата, косата, цветът на очите, изтърканите дрехи, фактът, че мъжът е ходил на местното гробище, за да постави цветя на гроба на някоя си Мейвис Хол, и се е връщал към автобуса. В материала се подчертаваше, че двадесетина години преди инцидента мъжът си е счупил крака, поради което е куцал.

Бърнс и Скинър с надежда чакаха цял ден, но не се обади никой. Нито на следващия, нито на по-следващия.

Проведе се кратко заседание на районния съд, на което съдебният следовател отказа да даде на общината правото да погребе починалия в необозначен гроб.

— Всичко това е странно и много тъжно, шефе — на връщане в Доувърската пандела каза Скинър. — Можеш да живееш в адски голям град като Лондон и наоколо ти да е бъкано с милиони хора, но ако страниш от тях, както сигурно е правил нашият човек, никой няма да разбере, че съществуваш.

— Все някой трябва да го е познавал — отвърна Бърнс. — Колега, съсед. Сигурно е в отпуска. Август, тоя скапан август.

Джеймс Ванситарт стоеше до прозореца на стаята си и гледаше към Темза. Беше петдесет и две годишен, един от най-известните лондонски адвокати. Бе облякъл копринената тога на удивително ранната възраст четиридесет и три години, след като беше работил като младши адвокат само осемнадесет. Ала късметът и способностите му му помагаха. Преди десет години бе помагал на много по-възрастен свой колега, който се беше разболял по време на процеса. Съдията не бе искал да го преустановят и беше останал доволен от съгласието на Ванситарт да продължи сам. Адвокатската колегия бе рискувала и делото беше завършило с триумфалното оправдаване на подсъдимия. Адвокатската колегия бе единодушна, че професионалните и ораторски способности на Ванситарт са спечелили съдебните заседатели и че представените впоследствие доказателства за невинността на подсъдимия не са имали решаващо значение.

На следващата година кандидатурата на Ванситарт за адвокатската колегия не срещна съпротива в кабинета на лорд-канцлера, който по онова време се намираше в ръцете на консервативно правителство. Баща му граф Есендън, партиен организатор на торите в Камарата на лордовете, може би също му бе дал едно рамо. В колегията и клубовете на Сейнт Джеймс се смяташе, че вторият син на Джони Есендън е човек на място. Хитър, да, но какво да се прави.