Джейн Фийдър - Смарагдовият лебед

Без да иска, Гарет направи гримаса. Незнайно по каква причина това му се случваше всеки път, когато се опитваше да си внуши нещо в тази посока. В близките месеци надали щеше да живее сред домашен мир и спокойствие… Тази надежда беше напразна, защото Имоджин щеше да се заеме с предстоящата женитба на Мод с присъщата й енергия.

Гарет беше официалният настойник на Мод от момента, когато баща й почина и я изпратиха при най-близките й роднини в Англия. Но Имоджин носеше отговорността за момичето още от самото начало и доскоро Гарет почти не забелязваше съществуването на бледата, болнава сянка, която се бе свряла в един ъгъл на дома му. Ала след като Имоджин взе решение за бъдещето на Мод, Гарет се видя принуден да отдели известно време, за да проучи характера на питомката си — и остана смаян от съчетанието между хронична болнавост и дива упоритост. Беше сигурен, че Мод няма да приеме с готовност бъдещето, което й бяха отредили.

Гарет излезе от обора и се запъти бавно към кея, за да се наслади на мекия августовски следобед. Намерението му беше да подсили апетита си с хубава порция свеж морски въздух. Чайките кръжаха с весели крясъци над гладката повърхност на водата, а белите крайбрежни скали бяха станали розови под лъчите на залязващото слънце. Сцената беше мирна и заразяваше със спокойствието си. В този момент Гарет забеляза яркооранжево петно на дигата и изпита странно чувство на обреченост — или тъмно предчувствие? По гърба му пролазиха студени тръпки.

Маймунката седеше редом с господарката си на стената и се взираше замислено в ръцете си. Миранда се беше загледала към пристанището, люлееше крака и дървените й чехли се удряха ритмично в камъните. Малкото кораби в пристанището се поклащаха на котвените си въжета. Гарет забеляза, че приливът е настъпил. От трупата артисти нямаше и следа.

— Защо имам впечатлението, че днес обстоятелствата са се наговорили да действат срещу вас? — попита той и пристъпи към момичето. Миранда го погледна унило.

— Знаех си, че трябваше да си остана цял ден в леглото. Знаех го още като видях бръмбара.

— Какъв бръмбар?

— В каната за мляко — отговори сериозно Миранда. — Плуваше отчаяно, за да си спаси живота. Това означава нещастие.

— Не знаех… — промърмори Гарет и се облегна на стената до нея. — Значи са заминали без вас? — осведоми се съчувствено той.

Миранда кимна угрижено.

— Знаех, че искаха да се възползват от прилива, но когато стана тази работа с Чип, загубих представа за времето. — Погледът й отново се устреми към водата.

Гарет също погледна към пристанището и дълго мълча. Усещаше близостта на момичето и искаше да й се наслади, без да говори.

— Какво ще правите сега? — попита най-сетне той.

— Ще чакам следващия пощенски кораб за Кале — отвърна тихо тя. — Глупавото е, че дадох на Берт всички пари, които събрах тази сутрин, така че нямам нито пени. Ще се наложи да спечеля малко пари, за да си платя пътуването, но как да го направя по улиците на града, след като тази сутрин ме гониха като престъпница?

Гарет закова поглед в хоризонта, в бавно залязващото слънце. Едва сега разбра, че чувството, което го бе завладяло преди малко, не бе лошо предчувствие, а възбуда — внезапен прилив на възбуда, която човек усеща при вземане на напълно неочаквано решение.

— Ще се заинтересувате ли от едно предложение? — попита с подчертана небрежност той.

Миранда вдигна глава към него и в сините й очи светна недоверие. Ала Гарет продължаваше да я гледа спокойно и невъзмутимо, устните му бяха изкривени в лек намек за усмивка.

— Какво предложение?

— Вечеряхте ли вече?

— Как да го направя? — отвърна остро тя. — Казах ви, че нямам пукната пара. — На разсъмване беше закусила, но това беше толкова отдавна… Тъй като трупата трябваше да даде още едно представление, преди да се прехвърли през Ламанша със следващия прилив, бяха изоставили обяда и сега стомахът й къркореше от глад. Като си помислеше, че няма никакви средства и покрив над главата си, нощта с празен стомах явно беше неизбежна.

— Бихте ли вечеряли с мен? — попита спокойно Гарет.

— Какво трябва да ви дам срещу това? — Устните й пресъхнаха и тя ги навлажни с връхчето на езика си. В очите й имаше страх, гласът звучеше нервно, цялото й същество очакваше отговора му.

Гарет виждаше, че тя съзнава колко трагично е положението й. Виждаше и готовността й да приеме предложението, но колебанието и недоверието й му казаха най-много за нея. Макар че живееше по улиците, или може би точно заради това, тя не искаше да зависи от произвола на един непознат. Явно не желаеше да продава тялото си като уличница и му го бе показала веднага, в случай че той го поиска като заплащане срещу вечерята.