Джейн Фийдър - Безразсъдното ангелче

Трогнат от окаяното й състояние, сър Даниъл Дръмънд беше действал без много да се замисля, но сега това се превръщаше в твърде глупав пристъп на рицарство. Трябваше да се справи някак с последиците. Не си правеше илюзии за това какво би останало, ако ги открият и пленят: секвестиране на земите и имуществото му, затвор, разпити, може би дори екзекуция. Ако успее да се добере благополучно до дома си, ще трябва да се справи само с паричната глоба за привържениците на краля.

Да, но в тази разкъсана страна през годината 1648-ма кралят имаше точно толкова привърженици, колкото и парламентът и шансовете на Даниъл да намери подслон при роялисти беше очевидно също толкова голям, колкото опасността да бъде издаден от парламентаристи.

Вик, който трудно можеше да се нарече човешки, накара Том да подскочи.

— Хей, какво беше това? Не звучеше като да е от този свят — озърна се той.

— Момичето. — Даниъл се опита да успокои болната. Том, трябва да й намеря лекар, но не искам и ти да се излагаш на опасност. Опитай се да стигнеш сам до Кент. Ще те настигна, щом мога.

— Не, господарю — заяви натъртено Том — след всичко, което преживяхме заедно, аз няма да ви изоставя.

Том отиде до потока, потопи глава във водата, отърси се като кученце.

— Ценя верността ти, приятелю, но няма смисъл да се излагаме на опасност и двамата.

— Напротив, има — заяви спокойно Том. — Както виждам, имате нужда от още две яки ръце.

— Както си решил. — Даниъл поднесе отново канчето до устните на болната и тя пи жадно, въпреки че продължаваше да е сякаш в друг свят.

— Да хапнем нещо, преди да потеглим. Трябва да са останали още няколко залъка хляб и парче сирене.

Бяха наистина не повече от няколко залъка и едва ли достатъчни, за да заситят двама гладни мъже.

— И без това ще ни се наложи достатъчно скоро да потърсим близостта на хора — забеляза Даниъл, докато оседлаваше коня си. — Човек не може да живее дълго от въздух и вода.

Том затегна ремъците и вдигна към сър Даниъл сега сякаш безжизненото момиче. Въпреки руменината от температурата и мръсните бузи, нежното вирнато носле и миловидната уста подсказваха, че момичето е твърде привлекателно. Даниъл се взря внимателно в тясното личице.

— Коя, по дяволите, може да е тя? Сигурен съм, че е от добро семейство… Наистина няма какво да търси на бойното поле заедно с някое голобрадо хлапе, което си е въобразила, че обича.

— Не, сър — съгласи се Том. — Мисля, че е трябвало да си бродира до камината, като други изискани госпожици. Ама тази трябва да е доста дивичка и инат.

Препускаха в здрача и внимаваха да са по-далеч от широките пътища. Настъпи дълбока нощ, преди сър Даниъл Дръмънд да открие онова, което търсеха. Малко встрани, до една рекичка видяха селска къща, до нея вятърна мелница движеше тежко крила. От комина се вдигаше пушек, през прозореца се процеждаше светлината на свещ. Малка зеленчукова градина и няколко добре гледани ябълкови дървета подсказваха, че някой живее постоянно тук.

— Сър Даниъл, ще ги изкарам навън — каза Том. — Откъде да знаем дали са за краля или за парламента, но като ги видите, веднага ще разберете.

Даниъл кимна. Том беше облечен като свободен селянин, без каквито и да било отличителни знаци, които да издават към коя партия принадлежи, но в него по дантелената яка и дългата коса веднага щяха да разпознаят благородника.

— Много внимавай. — Той насочи коня си към сянката на плачеща върба край потока. Момичето в ръцете му сега си мърмореше нещо, от време на време викаше Уил. Даниъл й затвори устата, за да не издаде скривалището му, ако се окажеше, че селянинът не е привърженик на каузата на краля.

Силуетът на Том се очертаваше ясно на фона на светлия четириъгълник на вратата, пред която той се беше задълбочил в сериозен разговор със закръгленичка възрастна жена в рокля от тъмно сукно. Том посочи към върбата и жената погледна напрегнато натам. Даниъл въздъхна облекчено. Изглежда, имали са късмет. Той излезе с коня от скривалището и се заприближава към къщата.

— Извинете ни за безпокойството, добра жено, но имаме наложителна нужда от лечител на рани.

— Да, вече чух. — Две умни светлосини очи се бяха взрели изпитателно в лицето му. А после, сякаш останала доволна от проведения изпит, старата бързо кимна.

— Наблизо има само един зъбар, но мисля, че ще се справи. Внесете момчето вътре — посочи тя вързопчето.

— Това не е войник, а момиче — Даниъл слезе бързо от жребеца и последва старата жена в кухнята, понесъл момичето, което се беше нарекло Хари.