Ф. Фицджералд - Първи май

Роуз кимна с глава и се изплю.

— И аз също.

— И за кои каза, че е балът!

— За някакви колежани. Йейлския колеж.

И двамата важно кимнаха един към друг.

— Чудя се къде ли е сега оная тълпа войници.

— Не знам. Но знам, че е ужасно далече за мен.

— И за мене. Не мож ме излъга да бия толкоз път.

След десет минути ги обзе безпокойство.

— Ще взема да видя какво има там — каза Роуз и предпазливо тръгна към другата врата.

Вратата беше двукрила, облечена в зелено сукно, и той я открехна на няколко сантиметра.

— Виждаш ли нещо?

Вместо отговор Роуз само шумно си пое дъх.

— По дяволите! Ако щеш вярвай, но тук има пиене.

— Пиене?

Кий отиде при Роуз на вратата и жадно впери поглед.

— Ако ще, нека се разчуе, но това наистина е алкохол — каза той след миг съсредоточено взиране.

Това бе стая, двойно по-голяма от тази, в която се намираха, и в нея бе приготвен блестящ пир от напитки. Имаше дълги стени от редуващи се бутилки, наредени край две застлани с бели покривки маси: уиски, джин, коняк, френски и италиански вермути и портокалов сок, да не споменаваме за внушителното количество сифони и две големи празни купи за пунш. В стаята все още нямаше никой.

— Това е за бала, който току-що започва — прошепна Кий. — Чуваш ли цигулките? Знаеш ли, приятелю, не бих имал нищо против и аз да му ударя един танц.

Те затвориха безшумно вратата и се спогледаха с пълно разбиране. Не беше нужно да се убеждават.

— Иска ми се да докопам няколко от тия бутилки — отсече Роуз категорично.

— Аз също.

— Допускаш ли, че може да ни видят?

Кий замислено преценяваше.

— Май е по-добре да почакаме, докато почнат да ги пият. Както са ги наредили, сигурно знаят броя им.

Няколко минути те обсъждаха този въпрос. Роуз настояваше още сега, преди някой да е влязъл, да вземе една бутилка и да я мушне под палтото си. От своя страна Кий препоръчваше предпазливост. Страхуваше се да не навреди на брат си. Ако изчакат да отворят няколко бутилки и тогава вземат една, всеки щеше да помисли, че ги е задигнал някой от колежаните.

Те все още спореха, когато Джордж прекоси бързо стаята, измърмори им нещо и изчезна зад зелената врата. Минута след това те чуха как изгърмяха няколко тапи, после шум от чупене на лед и плисък на течност. Джордж приготвяше пунша.

Войниците си размениха радостни усмивки.

— О, господи! — прошепна Роуз. Джордж отново се появи.

— Само не вдигайте шум, момчета — каза бързо той. — След пет минути ще ви донеса уискито.

Келнерът пак изчезна през вратата, от която бе дошъл.

Щом стъпките му заглъхнаха по стълбите, Роуз внимателно се огледа и после се втурна в стаята на насладите. Миг след това се показа с бутилка в ръка.

— Чуй какво ще ти кажа — заговори той, когато седяха и сияещи вкусваха първата си глътка. — Ще почакаме, докато се върне, и ще го помолим да изпием тук донесеното от него питие, разбираш, нали? Ще му кажем, че няма къде да го изпием, разбираш, нали? Така че, когато няма никой, ще можем да се вмъкваме в стаята и да пъхаме по една бутилка под палтата си. Ще съберем достатъчно, да ни държат влага за няколко дни. Разбираш, нали?

— Ясно — съгласи се въодушевено Кий. — О, господи! И ако искаме, можем по всяко време да продаваме и на войниците.

За момент притихнаха, унесени от тази розова идея.

После Кий откопча яката на войнишкия си шинел.

— Тук е топло, нали?

Роуз веднага се съгласи.

— Горещо като в ада.

Тя беше все още доста ядосана, когато излезе от тоалетната, прекоси междинната приемна, в която се разменяха любезности и която извеждаше към балната зала, ядосана не толкова от станалото, все пак при нейния светски живот това беше просто баналност, но защото се случи именно тази вечер. Не се сърдеше на себе си. Тя бе действувала с онази добре премерена смес от гордост и сдържано състрадание, което винаги използуваше. Срязала го бе изкъсо и ловко.

Това се случи в тяхното такси, на излизане от „Билтмор“ — едва бяха отминали първия ъгъл. Той вдигна несръчно дясната си ръка — тя бе седнала отдясно — и се опита да я настани около яркочервеното й, поръбено с кожа манто. Това само по себе си беше грешка. Далеч по-изящно е за един млад човек, който се мъчи да прегърне млада дама, в чието съгласие не е сигурен, първо да я обгърне с по-далечната си ръка. Така се избягва тромавото движение с по-близката ръка.

Втората му faux pas 1 1 Погрешна стъпка (фр.). — Б.пр. беше несъзнателна. Тя бе прекарала следобеда във фризьорския салон; мисълта, че може да се случи някакво нещастие с косата й, беше крайно противна — и ето, когато Питър предприе своя нещастен опит, леко докосна с острото на лакета си косата й. Това беше неговата втора faux pas. Две бяха достатъчни.