Ф. Фицджералд - Първи май

Тя намери място горе, на покритата с килими стълба, и той се отпусна тежко до нея.

— Е — започна той, като се взираше неуверено в нея, — искрено се радвам да те видя, Идит.

Тя го погледна, без да отговори. Ефектът от състоянието му я порази. Години наред Идит бе наблюдавала хора в различна степен на напиване — от чичовците й та чак до шофьорите, и чувствата й варираха от забавлението до погнусата, но сега за първи път я обзе ново чувство — чувството на неизразим ужас.

— Гордън — каза с укор тя, почти разплакана, — изглеждаш съвсем окаяно.

Той кимна с глава.

— Имах неприятности, Идит.

— Неприятности?

— Най-различни. Не казвай нищо на родителите ми, но аз съм съсипан. Здравата съм я загазил, Идит.

Долната му устна висеше. Той сякаш едва я виждаше.

— Не може ли… не можеш ли — започна тя колебливо, — не можеш ли да ми разкажеш какво ти е, Гордън? Знаеш, че винаги съм се интересувала от тебе.

Идит прехапа устни, възнамеряваше да каже нещо по-силно, но накрая разбра, че не може да го изрече. Гордън поклати мрачно глава.

— Не мога. Ти си добра жена. Не мога да занимавам една добра жена с историята си.

— Глупости — извика тя предизвикателно. — Мисля, че е направо обидно да наричаш някого добра жена с такъв тон. Това звучи като плесница. Ти си пил, Гордън.

— Благодаря. — Той наведе печално глава. — Благодаря за информацията.

— Защо пиеш?

— Защото съм ужасно нещастен.

— И мислиш, че пиенето ще ти помогне?

— Ти какво — опитваш се да ме превъзпиташ ли?

— Не. Опитвам се да ти помогна, Гордън. Не би ли ми казал какво ти има?

— Забъркал съм се в страшна каша. Най-добре е да се преструваш, че не ме познаваш.

— Защо, Гордън?

— Съжалявам, че те откъснах от танца, това не е честно спрямо теб. Както се казва, ти си чиста жена. Ето, сега ще ти намеря друг партньор.

Той се изправи тромаво на крака, но тя се пресегна и го притегли до себе си на стълбите.

— Седни, Гордън. Не ставай смешен. Обиждаш ме. Постъпваш като… като побъркан…

— Признавам. Малко съм побъркан. Нещо в мен не е наред, Идит. Загубих нещо от себе си. Няма значение.

— Има. Довери ми се.

— Просто така. Аз винаги съм бил особен… малко по-различен от другите момчета. В колежа беше добре, но сега всичко някак се обърка. Вече четири месеца в душата ми нещо се къса като кукички на дреха, още няколко кукички и всичко ще рухне. Аз съвсем постепенно полудявам.

Той впери поглед в нея, започна да се смее и тя се отдръпна.

— За какво говориш?

— За себе си — отвърна той. — Аз полудявам. Цялото това място ми се струва като сън… този „Делмонико“…

Тя забеляза, че докато говореше, той съвсем се промени. Не беше вече шеговит, весел и безгрижен, обзели го бяха някаква тежка апатия и отчаяние. Тя почувствува отвращение, последвано от лека и неочаквана скука. Гласът му сякаш идваше от някаква бездънна пустота.

— Идит — каза той, — някога мислех, че съм умен, талантлив художник. Сега знам, че съм нищо. Не мога да рисувам, Идит. Не знам защо ти разказвам всичко това.

Тя кимна разсеяно.

— Не мога да рисувам, не мога нищо да правя. Беден съм като черковна мишка. — Засмя се горчиво и доста високо. — Превърнах се в жалък просяк, пиявица за моите приятели. Аз съм неудачник и съм адски беден.

Отвращението й растеше. Този път тя едва кимна с глава, като чакаше първата възможност да стане. Изведнъж очите на Гордън се наляха със сълзи.

— Идит — изхлипа той, обръщайки се към нея явно с голямо усилие да се овладее, — не бих могъл да ти кажа какво означава това да знам, че все още е останал един човек, който се интересува от мен.

Той хвана и погали ръката й, но тя неволно я отдръпна.

— Чудесно е от твоя страна — повтори той.

— Е — каза бавно тя, без да сваля поглед от него, — всеки винаги се радва да срещне стар приятел… все пак съжалявам, че те виждам в такъв вид, Гордън.

Един миг те се гледаха мълчаливо, после моментният пламък угасна в очите му. Тя се изправи и продължи да го гледа с безстрастно лице.

— Ще танцуваме ли? — предложи хладно тя.

„Любовта е чуплива — мислеше си Идит, — но може би парчетата са запазени, думите, които са трептели на устните и които сме могли да изречем. Новите думи на любовта, придобитата нежност са съхранени за следващия ни любим.“

Питър Химел, кавалерът на прелестната Идит, не беше свикнал да го пренебрегват. Но веднъж пренебрегнат, той беше обиден, чувствуваше се неловко и се срамуваше от себе си. Вече два месеца той си разменяше писма с Идит Брейдин и знаеше, че при сантименталната кореспонденция високо се ценят обясненията и извиненията, и затова вярваше, че територията му е запазена. Питър напразно се мъчеше да открие причината, която я накара да вземе такова отношение към някаква си проста целувка.