Ф. Фицджералд - Диамантът, голям колкото „Риц“

— Вие още не сте ме виждали — каза то с нежния си глас, а сините му очи добавиха: „И много сте загубила от това!“ — Снощи сте се запознали със сестра ми Жасмин, а аз не бях добре, имах някакво отравяне от храна — редеше мелодичният му глас, а очите продължаваха: „Но съм еднакво мила и като болна, и като здрава.“

„Вие ме очаровахте — говореха очите на Джон, — трябва да съм сляп, за да не оценя прелестите ви…“

— Здравейте! — отвърна той гласно. — Надявам се, че тази сутрин сте по-добре… „любима моя“! — завършиха очите пламенно.

Джон едва сега забеляза, че вървят по алеята. Тя го покани да седнат върху мъха, чиято мекота той забрави да провери.

Джон се отнасяше много критично към жените и само един малък недостатък — дебел глезен, дрезгав глас или късогледство — бе достатъчен, за да го направи напълно безразличен. А сега за първи път в живота си седеше тук до едно момиче, което му се струваше въплъщение на физическото съвършенство.

— От Изток ли сте? — полюбопитствува мило Кисмин.

— Не — отвърна простичко Джон. — От Хадес съм.

Кисмин или не беше чувала никога за Хадес, или пък не можа да измисли никаква любезна забележка по отношенве на градчето, защото изведнъж промени темата.

— Тази есен отивам да се уча на Изток — каза тя. — Смятате ли, че ще ми хареса? Отивам в Ню Йорк, в училището на мис Бълдж. Дисциплината там била много строга, но аз ще прекарвам края на седмицата с близките си в нашата нюйоркска къща, понеже татко чул, че момичетата трябвало да вървят две по две.

— Баща ви навярно иска да се държите според положението си — забеляза Джон.

— И ние се държим — отвърна тя с блеснали от гордост очи. — Никой от нас никога не е бил наказван. Татко смяташе, че не бива. Веднъж, когато беше малка, сестра ми Жасмин го блъсна надолу по стълбите, а той само стана и с накуцване се отдалечи. Мама беше… мама малко се разтревожи — продължи Кисмин, — като разбра, че сте от… откъдето всъщност сте. Каза, че като била младо момиче… впрочем тя е испанка и е доста старомодна.

— Много време ли прекарвате тук? — попита Джон, за да скрие, че е леко засегнат от нейната забележка, която му прозвуча като груб намек за провинциалния му произход.

— Пърси, Жасмин и аз прекарваме тук всяко лято, но следващото лято Жасмин ще замине за Нюпорт. А следващата есен ще бъде въведена в лондонското общество. Ще я представят в двореца.

— Знаете ли — поде Джон колебливо, — вие сте далеч по-светска млада госпожица, отколкото си помислих, когато ви видях в първия миг.

— О, не, не съм — енергично възрази тя. — И не бях желала да бъда. Струва ми се, че светските млади хора са твърде посредствени, не мислите ли? А аз не съм такава наистина. И ако продължавате да го твърдите, ще се разплача.

Тя беше така оскърбена, че устните й потръпваха. Джон побърза да я успокои:

— Не исках да ви огорча, казах го просто на шета.

— Не бих се оскърбила, ако бях такава — настояваше тя, — но не съм. Аз съм едно сериозно и непокварено момиче. Не пуша, не пия и не чета нищо друго освен поезия. Имам оскъдни познания по математика и химия, обличам се крайно просто, всъщност почти не се обличам. Мисля, че определението светска е последното, което може да ми се даде. Според мен момичетата трябва ползотворно да изживяват младостта си.

— И аз така мисля — съгласи се охотно Джон. Кисмин отново се развесели, усмихна му се и от сините й очи се търкулнаха две закъснели сълзи.

— Харесвате ми — прошепна простосърдечно тя. — С Пърси ли ще прекарате цялото си време, докато сте тук, или ще отделите и на мен малко внимание? Представете си само, досега нито едно момче не е било влюбено в мен. Никога не са ми позволявали да оставам насаме с други момчета освен с Пърси. Дойдох чак дотук, в тази горичка, с надеждата да ви срещна, без някой от семейството ми да се навърта наоколо.

Силно поласкан, Джон се поклони ниско, както го бяха учили в танцувалната школа в Хадес.

— Сега най-добре ще е да си вървим — каза мило Кисмин. — В единайсет трябва да бъда при мама. А пък вие не пожелахте да ме целунете дори веднъж. Мислех си, че в наше време момчетата не пропускат да направят това.

Джон изпъна гордо рамена.

— Някои наистина не пропускат — отвърна той, — но не и аз. Пък и момичетата в Хадес не са държат така.

Двамата тръгнаха един до друг по пътеката обратна към къщата.

Джон стоеше срещу мистър Брадок Уошингтън и го наблюдаваше на ярката слънчева светлина. Той беше снажен човек на около четирийсет години, с високомерен и суров израз на лицето и с остър, проницателен поглед. Сутрин обикновено миришеше на коне — на породисти коне. Носеше прост бастун от сива бреза, който имаше за дръжка един огромен опал. Брадок Уошингтън и Пърси развеждаха Джон из владението си.