Ф. Фицджералд - Диамантът, голям колкото „Риц“

От 1870 до смъртта му през 1900 година историята на Фиц-Нормън Уошингтън представлявала една дълга златна епопея. В живота му имало, разбира се, и второстепенни събития — той успявал да се справи с топографите, оженил се за една млада дама от Вирджиния, която му родила син, бил принуден поради редица злополучни обстоятелства да убие брат си, чийто лош навик да се напива до смърт застрашил на няколко пъти безопасността им. Всъщност малко други убийства петнели тези щастливи години на завоевание и възход.

Наскоро преди да умре, той сменил тактиката си. Запазил само няколко милиона долара от огромното си богатство, а с останалите закупил големи количества редки минерали и ги депозирал в секретните хранилища на различни банки по света под названието „антични предмети“. Синът му, Брадок Тарлтън Уошингтън, продължил тази негова политика в още по-широк мащаб. Минералите била разменени срещу най-редкия от всички елементи — радия, — така че равностойността на един милиард долара можела да се побере в контейнер, не по-голям от кутия за пури.

Три години след смъртта на Фиц-Нормън, Брадок, синът му, решил, че се е замогнал достатъчно. Размерът на богатството, което той и баща му били извлекли от диамантената планина, надхвърляло възможните граници на изчисление. Той си завел един бележник, в който отбелязвал зашифровано приблизителното количество радий, депозирано във всяка една от хилядата банки, на които бил постоянен клиент, и измислените имена, срещу които радият бил записан. А после направил нещо много просто — запечатал мината.

Запечатал мината, защото онова, което било спечелено от нея, можело да осигури на фамилията Уошингтън небивал разкош за поколения и поколения напред. Оттогава нататък единствената му грижа била да опази тайната си — да не би евентуалната паника, която можела да настъпи при разкриването й, да го превърне заедно с всички богати хора по света в пълен бедняк.

Ето в каква фамилия бе отишъл да гостува Джон Т. Ънгър. Тази история той изслуша на другата сутрин след пристигането си в своята всекидневна със сребърни стени.

След закуска Джон излезе на голямото мраморно стълбище и огледа с любопитство панорамата пред себе си. Цялата долина — от диамантената планина до стръмната гранитна скала, отстояща на около пет мили — бе забулена в златиста мараня, която тегнеше лениво над красивите поляни, езера и градини. Групички брястове образуваха тук-там сенчести горички, контрастиращи възхитително с гъстите пояси от борове, които обвиваха хълмовете в тъмнозелен цвят. Както се наслаждаваше на гледката, Джон съзря три млади елена, които изскочиха игриво от една горичка и с бързи и леки скокове изчезнаха в шарената сянка на друга горичка. Джон не би се изненадал, дори ако видеше някой фавн да се мерне със свирката си между дърветата или ако зърнеше сред яркозелените листа нежната розова кожа и разветите руси коси на нимфа.

С тази дръзка надежда той слезе по мраморните стъпала, като събуди излегналите се в подножието на стълбата две руси хрътки с лъскава козина, и тръгна по една алея, застлана с бели и сини плочки, която водеше в неопределена посока.

Джон се наслаждаваше от сърце на всичко, което го заобикаляше. Предимство и недостатък на младостта е, че тя никога не живее в настоящето, а винаги вижда днешния си ден проектиран върху едно блестящо въображаемо бъдеще, изпълнено с цветя и злато, красиви момичета и звезди — основните символи на тази прекрасна и недостижима младежка мечта.

Джон свърна от пътеката, обградена от двете страни с розови храсти, които изпълваха въздуха с прекрасния си аромат, и се насочи през парка към едно обрасло с мъх място, заслонено от група дървета. Никога не беше лежал върху мъх и му се искаше да провери дали наистина е толкова мек, че да заслужи употребата си на прилагателно. И изведнъж видя едно момиче, което вървеше през тревата към него. По-красиво същество Джон не беше виждал в живота си.

Момичето беше облечено в бяла рокля, която му стигаше малко под коленете, а косите му бяха пристегпати с венец от резеда, прекрепен с шноли от син сапфир. Докато се приближаваше, босите му розови крака разпръскваха росата. Беше по-младо от Джон, едва ли минаваше шестнайсетте.

— Здравейте — тихо подвикна то. — Аз съм Кисмин.

За Джон обаче момичето беше вече нещо много повече. Той понечи да се приближи към него, но спря от страх да не настъпи босите му пръсти.