Ф. Фицджералд - Диамантът, голям колкото „Риц“

Брадок Уошингтън беше застанал неподвижен и тъмният му силует се очертаваше на фона на сивото небе. Той не издаваше никакъв признак на живот — нито със звук, нито с движение. Когато утрото се зададе от изток, придавайки на земята студен зеленикав цвят, самотната фигура се сля с бледия светлик на новия ден.

Докато Джон наблюдаваше, Брадок Уошингтън остана още известно време неподвижен, потънал в дълбоко размишление, после даде знак на двамата негри, приклекнали до краката му, да вдигнат товара, който бе поставен между тях. Когато те с усилие се изправиха, първите златисти лъчи на слънцето пронизаха безчислените призми на един огромен и съвършено изваян диамант, който грейна тъй ослепително с бялото си сияние, сякаш бе отломка от Зорницата. В първия миг носачите се олюляха от тежестта му, после мускулите им се стегнаха под лъскавата им потна кожа и трите фигури отново застанаха неподвижно, дребни и безсилни пред величието на необятните небеса.

След малко белият човек изправи гордо глава и вдигна ръце, сякаш искаше да привлече вниманието на голяма тълпа, пред която ще говори. Тълпа обаче нямаше; дълбоката тишина, обгърнала небето и планината, се нарушаваше единствено от нежни птичи гласове, обаждащи се тук-там сред дърветата. Фигурата, застанала на седловината, заговори с дързък и изпълнен с непоколебима самоувереност глас.

— Ти там… — извика той възбудено. — Ти там… — После замълча, с все още вдигнати ръце, наклонил леко глава, сякаш очакваше да чуе някакъв отговор.

Джон напрягаше зрението си, за да види дали някой не се изкачва по планинския склон; но той беше пуст, никъде не се мяркаше жива душа. Виждаше се само небе, а вятърът свиреше като флейта сред короните на дърветата.

За миг Джон се попита: „Дали Уошингтън не се моли?“ Но тази илюзия бързо се разсея. В цялото поведение на този човек нищо не говореше за молба.

— О, ти там горе!

Гласът му беше силен и самоуверен; в него не се долавяше отчаяна жалба, а само безмерно високомерие.

— Ти там…

Той изговаряше думите тъй бързо, че те се сливаха една с друга и трудно се разбираха. Джон слушаше напрегнато и от време на време долавяше по някоя фраза, а гласът заглъхваше, извисяваше се и пак заглъхваше — ту властен и раздразнителен, ту учуден и нетърпелив. Изведнъж единственият слушател прозря истината, а когато вече се увери напълно, кръвта му бясно се заблъска в артериите — Брадок Уошингтън предлагаше подкуп на бога!

Ето какво било — и нямаше съмнение, че е така! Диамантът, който робите държаха в ръцете си, беше само първоначалната дан, обещанието за онова, което щеше да последва.

Това беше основната нишка, която Джон можа да проследи в несвързаните му изречения. Забогателият Прометей се позоваваше на забравени приношения, забравени обреди и молитви, отживели времето си още преди Христос да се роди. В безумната си реч той припомняше един или друг дар, който божеството бе благоволило да приеме от простосмъртните — големи храмове, ако спаси еди-кои си градове от чумата, дарове от смирна и злато, човешки жертвоприношения, красиви жени, пленени армии, деца, кралици, диви и питомни животни, овце и кози, цели реколти и градове, покорени земи — всичко, което е могло да се даде на драга воля или с кръв, като награда за уталожването на божествения гняв. И сега той — Брадок Уошингтън, императорът на диамантите, монархът и жрецът на златната ера, владетелят на небивал разкош и блага — предлагаше да му принесе в жертва богатство, каквото принцове преди него не биха дори сънували, и да му го принесе не като молител, а с гордост. — Ще те даря — продължи в подробности обещанието си Уошингтън — с най-големия диамант на света. Този диамант ще бъде изсечен така, че фасетите му ще са хиляди пъти повече, отколкото са листата на едно дърво, а в същото време ще бъде тъй изящно моделиран, сякаш е камъче, не по-голямо от насекомо. Много хора ще работят по него в продължение на много години. После ще го монтират в огромен, прекрасно изработен купол от ковано злато и ще му направят врати от опал и сапфир. В средата ще бъде издълбан малък параклис, пред който ще се издига олтар от дъгоцветен разрушителен радий — той ще изгаря очите на онзи богомолец, който дръзне да вдигне глава от молитва. На този олтар ще бъде принасян в жертва за забавление на божеството всеки, когото То си избере — бил той и най-великият, и най-могъщ човек на земята. В замяна на това искам само едно нещо, нещо, което за божеството е смешно лесно да изпълни — всичко да си остане такова, каквото е било вчера в този час, и никога да не се променя. Това е толкова просто нещо! Нека небесата се отворят и погълнат тези хора с техните аероплани и после отново се затворят! И нека ми се възвърнат робите живи и здрави! Никога не ми се е налагало да преговарям и да се пазаря с някого. И затова не съм сигурен дали дарът, който предлагам, е достатъчно голям. Ти естествено можеш да бъдеш подкупен, нали си създаден по образ и подобие човешко, както се твърди, но по-добре е сам да кажеш цената. Това, което предлагам, е единствено по рода си — няма по света нито катедрала, нито пирамида, каквато ще бъде моята, градена в продължение на години от десет хиляди работници.