Ф. Фицджералд - Диамантът, голям колкото „Риц“

С едно внезапно движение, предизвикано може би от страх, а може би и от смелост, Джон натисна копчето до леглото си и в следващия миг вече седеше в зелената вкопана вана в съседното помещение, разбуден напълно от съприкосновението със студената вода, с която ваната беше пълна до половина.

Той изскочи от ваната и изтича към зеленикавосинята врата, която, както знаеше от по-рано, водеше към площадката от слонова кост на втория етаж. От пижамата му се стичаше вода и оставяше обилна мокра диря след него. Една червена лампа осветяваше от сводестия таван просторното, издялано от слонова кост стълбище и го правеше още по-красиво и величествено. За миг Джон се спря, смутен от смълчаното великолепие около него, което сякаш обгръщаше в гигантските си гънки и очертания самотната мокра и дребна фигура, застанала трепереща на площадката. И тогава се случиха едновременно две неща. Вратата на неговата дневна стая се отвори в през нея стремително излетяха трима полуголи негри, а когато Джон се спусна ужасен към стълбището, на отсрещната страна на коридора се отвори друга врата и Джон видя Брадок Уошингтън, застанал в осветения асансьор. Той беше облечен в кожено палто и носеше ботуши за езда, които му стигаха до коленете, а над тях се подаваше розовата му пижама.

В същия миг тримата негри, втурнали се към Джон — той никога не ги беше виждал преди и внезапно му мина през ума, че това са професионалните палачи, — се спряха и насочиха очаквателно поглед към мъжа в асансьора, който им изкомандува властно:

— Влизайте! И тримата! Бързо!

На секундата тримата негри се шмугнаха в кабината, вратата след тях се затвори и осветеният правоъгълник изчезна. Останал отново сам, Джон се отпусна изнемощял на едно от стъпалата.

Очевидно нещо важно се беше случило, нещо, което поне за момента бе отложило злощастния край на госта.

Но какво беше то? Дали негрите се бяха разбунтували? Дали авиаторите бяха насилили железните пръчки на решетката? Или пък мъжете от Фиш бяха прехвърлили незабелязано хълмовете и гледаха с мрачни и безрадостни очи богатата долина? Джон не знаеше. Той чу тихо свистене — асансьорът се изкачи и после отново слезе. Навярно Пърси бързаше да се притече на помощ на баща си. Тогава Джон си помисли, че тъкмо сега е моментът да намери Кисмин и да организират незабавно бягството си.

Джон изчака няколко минути, докато асансьорът заглъхна напълно. Треперейки леко от нощния хлад, който го пронизваше през мократа пижама, той се върна в стаята си и се облече набързо. После се изкачи по високото стълбище и сви по постлания със самурови кожи коридор, който водеше към апартамента на Кисмин.

Вратата на всекидневната й стая беше отворена и лампите бяха запалени. Облечена в кимоно от ангора, Кисмин стоеше до прозореца, заслушана в нещо. Когато Джон влезе, тя се обърна към него.

— О, ти ли си? — прошепна тя, прекосявайки стаята. — Чу ли ги?

— Чух робите на баща ти в моята…

— Не, не — прекъсна го тя възбудено. — Аеропланите!

— Аеропланите ли? Навярно техният шум ме е събудил.

— Най-малко около половин дузина са. Преди няколко минути видях един при светлината на луната. Стражата при скалистия проход стреля с пушките си и това разбуди татко. И ние сега ще открием огън срещу тях.

— Дали не са попаднали случайно тук?

— Не, италианецът, който избяга…

Няколко последователни резки изстрела проехтяха откъм отворения прозорец и заглушиха думите й. Кисмин нададе лек писък, грабна с треперещи пръсти нещо от някаква кутия на тоалетната си масичка и изтича до една от електрическите лампи. В миг целият замък потъна в тъмнина — тя беше изгорила бушона за осветлението.

— Хайде! — извика му тя. — Ще се качим в градината на покрива и оттам ще наблюдаваме!

Кисмин се загърна с една пелерина, хвана Джон за ръка и двамата тръгнаха пипнешком към вратата. Само на крачка от нея се намираше асансьорът за кулата и докато Кисмин натискаше копчето, за да се изкачат горе, Джон я прегърна в тъмнината и я целуна. Любовта му се бе възвърнала отново в пълната си сила.

Минута по-късно те излязоха на осветената от звездите тераса. Над главите им кръжаха упорито около дузина тъмнокрили корпуса, като ту се скриваха, ту отново се показваха иззад разпокъсаните облаци, затулващи бледата луна. Тук-там в долината припламваше силен блясък, последван от оглушителен взрив. Кисмин пляскаше с ръце от удоволствие, което не след дълго премина в страх, тъй като аеропланите, по някакъв предварително определен сигнал, започнаха да сипят бомби и цялата долина заехтя от гърмежи и засия от огнен блясък.