Ф. Фицджералд - Великият Гетсби

Няколко минути по-късно се обадих в къщата на Гетсби, но линията беше заета. Опитах четири пъти, най-после една раздразнена телефонистка ми каза, че държат линията отворена за междуградски разговор с Детройт. Като извадих разписанието на влаковете, аз заградих с кръгче влака в три и петдесет минути. Тогава се облегнах назад в стола и се опитах да мисля. Беше точно обяд.

Когато същата сутрин минах с влака край купищата пепел, умишлено отидох на другата страна на вагона. Предположих, че наоколо ще има тълпа любопитни, малки момчета ще търсят тъмни петна в прахта и някой бъбривко ще разправя отново и отново какво се беше случило, докато започне всичко да става все по-малко и по-малко реално дори и за самия него и той вече няма да може да разказва, а трагичната съдба на Мъртъл Уилсън щеше да бъде забравена. Сега искам да се върна малко и да разкажа какво е станало в гаража, след като ние си отидохме предишната вечер.

Трудно било да намерят сестра й Катрин. Тази вечер тя навярно била нарушила правилото си да не пие, защото, когато пристигнала, била затъпяла от алкохол и не могла да разбере, че линейката вече била отишла във Флъшинг. Когато я убедили в това, тя веднага припаднала, сякаш то именно било непоносимото в цялата история. Някакъв човек, милостив или любопитен, я взел в колата си и я откарал по следите на тялото на сестра й.

Дълго след полунощ тълпи хора се трупали пред гаража — едни си отивали, други идвали, а Джордж Уилсън се люлеел напред-назад на кушетката вътре. Вратата на канцеларията останала открехната и всеки, който влизал в гаража, поглеждал вътре, тласкан от непреодолимо любопитство. Най-после някой казал, че това е срамно, и затворил вратата. Михаелис и няколко друга мъже били при него; отначало четири или пет души, след това двама или трима. По-късно Михаелис трябвало да помоли последния непознат да почака там още петнайсет минути, а той се върнал в собственото си заведение и направил една кана кафе. След това останал сам с Уилсън до зори.

Към три часа Уилсън престанал да бръщолеви несвързано — той се поуспокоил и започнал да говори за жълтата кола. Заявил, че има начин да открие на кого принадлежи жълтата кола, и тогава изтърсил, че преди около два месеца жена му се върнала от града със синини по лицето и с подут нос.

Но когато се чул да казва това, той потрепнал и започнал отново да вика „О, боже мой!“, със стенещия си глас. Михаелис направил напразен опит да го разсее.

— Откога си женен, Джордж? Хайде, опитай се да стоиш спокоен една минута и да отговориш на въпроса ми. Откога си женен?

— От дванайсет години.

— Имали ли сте някога деца? Хайде, Джордж, стой спокойно — зададох ти въпрос. Имали ли сте някога деца?

Твърдите кафяви бръмбари постоянно се удряли в мъжделивата лампа и винаги когато Михаелис чуел някоя кола да се носи навън по пътя, тя му прозвучавала като колата, която профучала, без да спре, няколко часа преди това. Не искал да влезе в гаража, защото работната маса била изцапана там, където било лежало тялото, затова се въртял притеснено из канцеларията — преди да съмне, знаел всеки предмет в нея — и от време на време сядал край Уилсън, като се мъчел да го успокоява.

— Нямаш ли черква, в която да ходиш понякога, Джордж? Дори и ако отдавна не си бил там? Не мога ли да се обадя в черквата и да повикам някой свещеник да дойде да ти поговори, а?

— Не ходя в никаква черква.

— Трябва да имаш черква, Джордж, за ей такива моменти. Сигурно някога си ходил на черква. Не се ли ожени в черква? Чуй, Джордж, чуй ме: не си ли се женил в черква?

— Това беше отдавна.

Усилието да отговаря нарушило ритъма на люлеенето му — за миг той замълчал. После изморените му очи пак загледали полумногозначително, полуучудено.

— Погледни там в чекмеджето — рекъл той, сочейки писалището.

— Кое чекмедже?

— Онова чекмедже там.

Михаелис отворил чекмеджето, което било най-близо до ръката му. В него нямало нищо освен един малък, скъп кучешки нашийник, кожен, със сребърен шнур. Явно било, че е нов.

— Това? — запитал той, като го вдигнал нагоре. Уилсън погледнал втренчено и кимнал.

— Намерих го вчера следобед. Тя се опита да ми обясни за него, но аз си знаех, че работата не е чиста.

— Искаш да кажеш, че жена ти го е купила?

— Тя го държеше увит в тънка хартия на бюрото си.

Михаелис не видял в това нищо странно и посочил на Уилсън десетина причини, поради които жена му може да е купила нашийника. Но било ясно, че Уилсън бил чул някои от тези същите причини и по-рано от Мъртъл, защото отново почнал да повтаря шепнешком: „О, боже!“ Няколко от обясненията на утешителя му увиснали във въздуха.