Ф. Фицджералд - Великият Гетсби

Някой започна да ми задава въпроси, но аз се отскубнах и като се качих горе, прерових бързо незаключените чекмеджета на бюрото му — той никога не ми беше казал изрично, че родителите му са умрели. Но нямаше нищо — само портретът на Дан Коуди, символ на забравени бури, гледаше вперено от стената.

На следната сутрин изпратих иконома в Ню Йорк с писмо до Улфсхайм, с което му исках някои сведения и настоявах да дойде със следващия влак. Това искане изглеждаше излишно, когато го написах. Сигурен бях, че той ще тръгне, когато види вестниците, както бях сигурен, че преди обяд ще има телеграма от Дейзи — но не пристигна нито телеграмата, нито Улфсхайм; не пристигна никой освен още полицаи, фотографи и журналисти. Когато икономът донесе отговора на Улфсхайм, започна да ме обзема войнственост, чувство на солидарност между Гетсби и мен в презрението ни срещу всички тях.

„Драги мистър Карауей. Това е едно от най-страшните сътресения в живота ми, просто не мога да повярвам, че е истина. Безумната постъпка на този човек трябва да накара всички ни да се замислим. Не мога да дойда сега, тъй като съм зает с много важна работа и не мога да се забърквам в тази история. Ако има нещо, което бих могъл да направя малко по-късно, пратете ми писмо по Едгар. Просто не съм на себе си, когато чуя нещо подобно; съвсем съм изумен и потресен.

По-долу беше прибавено набързо:

„Обадете ми как е минало погребението и т.н. Не познавам семейството му.“

Когато същия следобед телефонът позвъня и от централата казаха, че се обаждат от Чикаго, помислих си, че това ще е най-после Дейзи. Но когато ме свързаха, чух мъжки глас, много тънък и далечен.

— Говори Слейгъл…

— Да? — Името беше непознато.

— Дяволска работа, нали? Получи ли телеграмата ми?

— Не са идвали никакви телеграми.

— Младият Парк е загазил — каза той бързо. — Заловили го, когато предавал ценните книжа на гишето. Само пет минути преди това получили от Ню Йорк циркуляр с номерата им. Какво знаеш ти за това? В тези просташки градчета човек никога не може…

— Ало! — прекъснах го аз задъхано. — Вижте какво. На телефона не е Гетсби. Мистър Гетсби умря.

На другия край на жицата настъпи мълчание, последвано от възклицание, подир това бързо щракване и връзката бе прекъсната.

Мисля, че беше на третия ден, когато от един град в Минесота пристигна телеграма, подписана „Хенри С. Гетс“. В нея се казваше само, че изпращачът тръгва незабавно и да се отложи погребението до неговото идване.

Това беше бащата на Гетсби, тържествен старец, много безпомощен и стъписан, омотан в дълго евтино палто в топлия септемврийски ден. Очите му постоянно сълзяха от вълнение и когато взех от ръцете му чантата и чадъра, той започна да дърпа рядката си сива брада така продължително, че ми беше много трудно да сваля палтото му. Малко оставаше да припадне, затова го заведох в музикалния салон и го накарах да седне, като поръчах да му донесат нещо за ядене. Но той не искаше да яде и чашата мляко се разля в треперещата му ръка.

— Разбрах от чикагския вестник — каза той. — Всичко беше написано в чикагския вестник. Веднага тръгнах.

— Не знаех как да вляза във връзка с вас.

Очите му, които не виждаха нищо, шареха непрестанно из стаята.

— Човекът е бил луд — рече той. — Сигурно е бил луд.

— Не бихте ли искали малко кафе? — настоях аз.

— Не искам нищо. Сега съм добре, мистър…

— Карауей.

— Е, сега съм добре. Къде са сложили Джими?

Заведох го в гостната, където лежеше синът му, и го оставих там. Няколко малки момчета се бяха качили по стъпалата и гледаха във вестибюла; когато им казах кой е дошъл, те си отидоха неохотно.

След малко мистър Гетс отвори вратата и излезе с отворена уста, с леко зачервено лице и с очи, от които прокапваха отделни, случайни сълзи. Той беше стигнал възрастта, когато смъртта вече не предизвиква ужас и изненада, и като се огледа наоколо, сега за първи път, и видя височината и великолепието на вестибюла и големите стаи, които се отваряха от него към други стаи, в скръбта му започна да се примесва благоговейна гордост. Помогнах му да се качи в една спалня горе; докато си сваляше сакото и жилетката, аз му казах, че всичко е отложено за след пристигането му.

— Не знаех какво ще искате вие, мистър Гетсби…

— Името ми е Гетс.

— …мистър Гетс. Помислих си, че може да искате да занесете тялото на Запад.

Той поклати глава.

— Джими винаги предпочиташе Изтока. Той се издигна на Изток. Приятел ли бяхте на момчето ми?