Хелън Филдинг - Оливия Джаулс и развинтеното въображение

Започна невярващо да мига срещу надписа.

— О — продума най-сетне. — Боже. Макар, очевидно, новината да е добра.

Усещането на Оливия за собствената й глупост нарасна, когато стигна до блока на Ферамо и осъзна, че доста се е увлякла. Очакваше някаква кръстоска между безумноскъп хотел в Найтсбридж и вътрешно обзавеждане, което би допаднало на Саддам Хюсеин от ранните му рекламни клипове — дебели килими, квадратни бежови отоманки, бомбастични украси от цветя пред дълги дантелени пердета, заоблени позлатени столове и лампиони с гигантски абажури. В трескавия й мозък Ферамо се появяваше с брада, тюрбан, развяваща се роба и Калашников. Очакваше сладникави близкоизточни мускусни аромати и парфюми, локум (кой знае защо) и Ферамо, седнал по турски върху молитвено килимче до един от огромните лампиони.

Но блокът се оказа свръхмодерна сграда, общите й части бяха оформени в грубо минималистичен стил с лек реверанс към морската тема — всичко беше бяло или синьо и изпъстрено с кръгчета като илюминатори. Нямаше огромни лампиони, нямаше закръглени столове. Панорамният мезонет на Пиер Ферамо заемаше деветнайсетия и двайсетия етажи. Когато излезе от белия метален асансьор с два илюминатора, остана поразена от гледката пред себе си.

Двайсетият етаж представляваше едно огромно помещение със стъклени стени, извеждащо на тераса с изглед към морето. Осветен в ярко, петроленозелено басейн се простираше по цялата дължина на терасата. В дъното на стаята, зад една от стъклените стени, слънцето залязваше над Маями сред ярки експлозии от оранжево и нежнорозово.

Ферамо седеше начело на голяма бяла маса, където се играеха карти, а от тъмната му елегантна фигура почти осезаемо се излъчваха вълни на значимост и могъщество. Зад него стоеше високата индийска манекенка, сложила собственически ръка на рамото му. Дългата й черна коса блестеше на фона на снежнобялата вечерна рокля, ефектът обаче бледнееше от главозамайващите й брилянти.

Оливия засрамено отклони поглед, уплашена, че Ферамо някак си се досеща за щуротиите в главата й. Приличаше на умен, достолепен бизнесмен — несъмнено богат и могъщ, но не и терорист. Слава Богу, че не спомена нищо на Бари.

— Името ви? — обади се момчето на входа с дълъг списък в ръце.

— Оливия Джаулс — отвърна тя, като потисна желанието да се извини за присъствието си.

— А, да, заповядайте насам, моля.

Младежът я заведе до сервитьор с поднос в ръце. Тя внимателно избра чаша с газирана вода — тази вечер не й трябваха пиянски изцепки, и внимателно огледа стаята, като си повтаряше: „Никой не мисли за теб, всички мислят за себе си, също като теб.“

Две млади момичета по тениски и джинси с неприлично ниско изрязани талии си разменяха целувки, като само разминаваха бузите си във въздуха. Разпозна в тях момичетата, които снощи позираха под формата на S на червения килим.

— О. Боже. Мой. — Ръката на едното момиче се стрелна към устата му. — Имам същата тениска.

— Не може да бъде.

— Абсолютно същата.

— Откъде си я купи?

— От „Процепа“.

— Аз също. Купих си я от „Процепа“.

— О. Боже. Мой.

Двете момичета се вторачиха едно в друго, поразени от това почти свръхестествено съвпадение. Оливия почувства, че трябва да им помогне да излязат от кризата, преди някое от тях да се пръсне на белия килим. Тръгна бавно към тях.

— Здравейте. Вие двете откъде се познавате? — започна тя с дружелюбна усмивка, стараеща се да стъпче усещането, че е най-непопулярното момиче на терена. Оставаше само и тя да има тениската от „Процепа“.

— О, и двете работим в…

— Актриси сме — изсъска другата.

Също като тениските, двете бяха почти нереално еднакви: големи гърди, тесни ханшове, дълги руси коси, кафяв молив, очертаващ гланцираните им колагенови устенца. Единствената разлика се състоеше в това, че едната беше много по-хубава от другата.

— Актриси! Брей! — възхити се Оливия.

— Аз съм Деми — представи се по-некрасивата. — А това е Кимбърли. Откъде си?

— От Англия.

— Англия? Това Лондон ли беше? — попита Кимбърли. — Искам да ида в Лондон.

— Късметлийки сте, че живеете тук.

— Ние не живеем в Маями, само гостуваме. От Л.А. сме. Е, не точно от Л.А.

— Моето семейство е отчасти италианско, отчасти румънско и отчасти чероки — обясни Кимбърли.

— Оливия — представи се тя и се ръкува, чувствайки се ужасно старомодна англичанка. — Значи сте само на посещение? Работите ли тук?