Хелън Филдинг - Оливия Джаулс и развинтеното въображение

Ако си мислите, че Маями е пълен с апартаменти под наем, обитавани от старци, че отвсякъде долита бръмченето на електрически инвалидни колички и хората си крещят, за да се чуят, забравете!

Най-неочаквано отвсякъде изникват хотели „Ар Деко“!

Ако Париж е новата въздигаща музика, то Маями е новият Еминем.

Ако Манчестер е новият Сохо, Маями е новият Манхатън.

Ако Ийстборн последваше примера на Иън Шрейгър и Стела Макартни и напъхаше всичките си жители в гигантски солариум…

Боже мой. Не можеше да продължава така. Това бяха пълни глупости. Не значеха нищо. Трябваше да открие истинска история.

В южния край на ивицата имаше големи жилищни блокове, а зад тях, гордо блеснал, се виждаше огромен презокеански кораб. Сигурно беше наближила пристанището. Затича се по улицата, районът ставаше все по-грозен и сиромашки, докато стигна до водата в Южния парк, където пристаните за тежкотонажни кораби се простираха под прозорците на апартаментите. Корабът се движеше бързо, обемистата му задна част изчезваше към доковете — беше голям, но не беше „През океани“. Надникна към хоризонта отвъд него и видя небостъргачите в центъра на Маями, извитите мостове на магистралите, пресичащи се във всички посоки над големи водни пространства, крановете, обозначаващи доковете. Започна да тича към тях, но се оказаха по-далеч, отколкото изглеждаха, продължаваше да мисли, че ще стигне всеки момент, глупаво беше да се връща сега.

Беше спряла в края на един мост за коли, опитваше се да си оправи дишането и да отлепи мокър кичур коса от челото си, когато внезапно осъзна, че онова, което беше сметнала за сграда с офиси зад кораба, всъщност беше „През океани“. Тук, в пристанището, той превръщаше в джуджета всички кораби наоколо, правеше ги да приличат на играчки или макети. Беше монолитен. Изглеждаше прекалено голям, за да е безопасен, сякаш можеше всеки момент да се преобърне.

Отсреща върху тясна тревна площ се беше събрала групичка хора, а до тях имаше няколко таксита. Оливия тръгна нататък. Преброи палубите — бяха петнайсет, виждаха се редиците от люкове, а над тях — ред подир ред балкони. На бели маси и столове седяха хора и закусваха. Загледа се в групата. Някои очевидно бяха пътници, снимаха се с „През океани“ зад гърба им, облечени в чудноватите крещящи дрехи, които сякаш бяха неразделна част от живота на презокеански кораб. Оливия се усмихна при вида на жена с ярко-оранжево лице и много червено червило, което не съвпадаше с устните й, облечена с мъничък бял вълнен жакет с еполети и капитанска шапка, със смутен съпруг в пастелни тонове и детски корабни принадлежности в ръка, която позираше, докато един шофьор на такси ги снимаше.

— Извинявай, мило.

Диалектът беше от северна Англия. Обърна се и видя възрастна двойка, дамата с тъмночервена коса беше облечена с елегантна зелена рокля и носеше кремава чанта и подходящи кремави обувки. Кремавите обувки накараха Оливия да се сети за ваканциите в Борнмът. Мъжът, съвсем малко по-висок от жената и доста едър, носеше през ръка сакото й. Начинът, по който собственически заглаждаше гънките по него, сякаш беше горд, че я отменя, беше много мил.

— Имаш ли нещо против да ни снимаш пред кораба? — Жената й подаде фотоапарат за еднократна употреба. Оливия се усмихна.

— Откъде сте?

— От Лийдс, мило. Съвсем близо до Лийдс.

— А аз съм от Уърксоп — обясни Оливия и взе апарата.

— Ей, моме — смъмри я старецът. — Изглеждаш запъхтяна. Да не си тичала? Не искаш ли да поизчакаш, за да си поемеш дъх?

— Не, добре съм. Приближете се — каза Оливия, като надникна в апарата. — Не, не, стойте, аз ще трябва да се отдалеча, за да го хвана целия.

— Не се притеснявай, мило. Достатъчно е да хванеш само част. Ние си знаем какво е, нали, Едуард?

Жената бе очарователна смес от елегантна външност и тежък йоркширски диалект.

Оливия щракна с апарата, загледана в сияещата двойка през обектива. Изведнъж се почувства сякаш всичко страшно и лошо в живота е изчезнало, а тя се намира в Уютния свят на дядо и баба, пълен с тенекиени кутии с бисквити и плетени покривчици. За свой ужас усети, че очите и се навлажняват.

— Готово. Спомен от Маями — заговори тя малко прекалено бодро и им подаде апарата.

Жената се засмя.

— Това бягане. Само като те гледам и се чувствам претрепала. Искаш ли бонбонче против кашлица?

Започна да рови в чантата си.

— Е, мило — попита старецът, — какво дириш тъй далеч от Уърксоп?