Хелън Филдинг - Оливия Джаулс и развинтеното въображение

Така. Хахахаха. Щеше да го перифразира и да започне малко по-колоритно. Детска игра. Звънна телефонът. Беше Мелиса, рекламната агентка, която „само питаше“ как върви статията и проверяваше дали ще дойде на „малката сбирка“ на Ферамо. Оливия се опитваше да пише с една ръка, мушнала телефона под брадичката си, и отчаяно дебнеше за някоя пауза между изреченията, която така и не се появи. В мига, в който се отърва от Мелиса, телефонът пак зазвъня. Този път беше редакторката от „Елан“ в лениво настроение, склонна да поразговаря повече за „През океани“ — за гледната точка, дължината, стила, хората, които могат да се окажат интересни за интервюиране. Наближаваше пет часът. Беше безнадеждно, безнадеждно. Защо, по дяволите, се беше набъркала в тази каша? Беше обречена, обречена да пише статии, които започваха с: „И изведнъж навсякъде около нас никнат шапки!“ Никога вече нямаше да я пуснат извън редакцията.

В лондонската редакция на „Сънди Таймс“ Бари Уилкинсън нервно крачеше пред големия старовремски часовник и псуваше Оливия.

Гледаше вбесен как малката стрелка неумолимо пълзи към единайсет и протегна ръка към слушалката.

— Така, тъпата крава се издъни. Ще трябва да променим страницата.

Заместникът на Бари се втурна в кабинета му, размахващ разпечатка.

— Изпрати я!

— И? — сгърчи се Бари.

— Страхотна е — отсече заместникът.

— Уф — рече Бари.

В същото време и Оливия вбесена гледаше часовника, но за разлика от Бари го правеше, пробвайки тоалети. Защо хората в Америка правеха всичко толкова дяволски рано? Обядваха в дванайсет. Вечеряха в седем. Все едно се беше върнала в Уърксоп от шейсетте години. А сега трябваше да се появи на страховит купон, даван от Осама бин Ладен. Закиска се тихо, като си припомни прочетеното навремето интервю със съпругата на британски собственик на вестник на тема как да се справяме на светски събития, които ни плашат. Жената беше заявила: „Просто обличаш роклята от «Баленсиага» и тръгваш!“

Не й отне много време. Всъщност избираше униформа. Преди осем години като част от превръщането си от Рейчъл в Оливия беше направила огромно усилие да отслабне и да се въоръжи със страхотна фигура, която да й бъде полезна в живота. Онова, което я смая, бе колко различно се отнася светът към старата закръглена Рейчъл и новата слаба Оливия. Тогава осъзна, че може да манипулира хорските реакции. Да предизвикаш шумотевица и да накараш всички да те забележат, не е трудно. Просто трябва да облечеш нещо крайно миниатюрно и плачещо за внимание, както правят кандидатките за кинозвезди на филмовите премиери. Ако искаш никой дори да не заподозре за присъствието ти — джинси не по мярка с носни кърпи в джобовете, ниски обувки, раздърпана фланелка, никакъв грим, очила и чорлава коса. По свой инстинктивен начин се превърна в майсторка на преобразяването. Облеклото се състоеше единствено от униформи и кодове. Хората не виждаха нещо повече от уърксопската външност, докато не се запознаеше отблизо с тях, ако изобщо се стигнеше дотам.

Тази вечер, реши тя, имаше нужда да изглежда привлекателна, но не и предизвикателна, за да не нарани евентуалната му мюсюлманска чувствителност (трудна работа) и й трябваха обувки, с които да може да ходи, или поне да стои, без да й излизат пришки. Беше взела в багажа си пищната, крещяща за внимание униформа (прилепнали дизайнерски дрехи, хубави високи обувки, с които можеше да се ходи, макар и не по стълби, и достатъчно скъпи бижута, с които да затъмни някои по-лъскави имитации), а също и обичайното си оборудване — писалка, изхвърляща лютив спрей, бинокъл за шпиониране, игла за шапка (оръжие, завещано от майка й, с което да се брани от евентуални нападатели) и, разбира се, несесера за оцеляване.

След съвсем малък брой опити избра радващите душата минимални сандали „Гучи“, семпла бледа прилепнала рокля и шал „Пучи“, с който да увие раменете си. Помисли дали да не си покрие и главата, но реши, че се увлича. Хвърли на отражението си ободряваща усмивка и се обади долу за такси. В последния момент за всеки случай пъхна иглата за шапка, лютивия спрей и несесера за оцеляване в чантата си, заедно с мъничкото тефтерче с адресите. Щеше да натрие носа на Бари.

Пусна CNN точно преди да излезе, за да види дали не се е случило нещо вълнуващо. Говореха за капсула на времето отпреди петдесет години, открита в някакво училище.

„Послание от миналото — драматична пауза, — от хората, живели в него“, надуто приключи водещата. Оливия се засмя. Обичаше кръстословичната фразеология на CNN: „Той е висок, има мустаци и иска да отрови света: Саддам Хюсеин!“ „Тя е мокра, тя е прозрачна, но без нея ще загинем — водатааа!“ После погледът й се спря на надписите, които вървяха под образа: наред с „Янките“ 11: „Редсокс“ 6, там пишеше: „Осама бин Ладен е забелязан в Южен Йемен. Източниците ни наричат идентификацията му «задоволителна»“.