Пол Февал - Гърбавия

— Благодаря — каза тя. — Господин дьо Гонзаг ще ви ги върне. — После разстла акциите пред Нивел и другите и с очарователна изисканост добави: — Госпожи, ето ви десерта.

Госпожите прибраха акциите и заявиха, че малката е просто непоносима.

— Хайде, хайде! — продължи доня Крус. — Не трябва негово височество да ни намира заспали. За здравето на господин маркиз дьо Шаверни! Чашата ви, маркизе!

Той протегна чашата си и тежко въздъхна.

— Внимавайте, сега ще ни обясни положението си!

— Да, но не на вас — отвърна Шаверни. — Този път за слушател искам само очарователната доня Крус. Вие не сте достойни да ме разберете!

— И въпреки това всичко е много просто — прекъсна го Нивел. — Вие сте в положението на пиян човек.

Всички прихнаха, а дебелият Ориол едва не се задуши от смях.

— По дяволите! — изруга маркизът и счупи чашата си в масата. — Нима сред вас ще се намери някой достатъчно дързък, за да ми се подиграва? Не, доня Крус, не се шегувам! Тук вие сте като небесна звезда, заблудила се сред панаирджийски фенери!

Думите му предизвикаха бурното възмущение на дамите.

— Прекалено силно! — каза Ориол. — Прекалено силно, бога ми!

— Ти да мълчиш! — сряза го Шаверни. — Сравнението може да засегне само фенерите. Впрочем, аз не говоря на вас. Призовавам господин Пейрол да прекрати непристойните ви крясъци, като ви уверявам, че той ми е харесал само веднъж в живота си: когато висеше на закачалката. Така му прилягаше! — За миг той без да ще дори изпадна в умиление, добавяйки със сълзи на очи: — Ах, чудесно му прилягаше, кълна се! Но да се върнем на моето положение… — сепна се той като взе ръцете на доня Крус в своите.

— Знам го на пръсти, господин маркиз — прекъсна го циганката. — Тази нощ вие ще се ожените за една очарователна жена.

— Очарователна ли? — живо се заинтересува хорът.

— Да, очарователна — повтори доня Крус, — Млада, остроумна, добра и нямаща дори понятие от вашите „синички“.

— Ето, тъй се тъкмят епиграми! — подхвърли Нивел.

— Качвате се на една пощенска карета — обърна се отново доня Крус към Шаверни, — отвличате жена си…

— Ах, де това да бяхте вие, прелестно дете! — прекъсна я малкият маркиз.

Доня Крус напълни чашата му догоре.

— Господа — заяви Шаверни преди да отпие, — доня Крус току-що ми разясни моето положение, и то много по-добре, отколкото аз сам бих го сторил. Положението ми е приказно.

— Пийте по-добре! — разсмя се циганката.

— Позволете ми преди това да споделя една мисъл, която отдавна зрее в мен.

— Да я чуем! Да чуем мисълта на Шаверни! Той стана и като зае поза на оратор, подхвана:

— Господа, вижте колко много незаети столове. Този тук принадлежи на братовчед ми Гонзаг, този е на Гърбавия и доскоро и двата бяха заети. Но този?

Той сочеше креслото, намиращо се точно срещу креслото на Гонзаг. И действително, от началото на вечерята до този момент там не беше сядал никой.

— Ето какво имам на ум — продължи Шаверни. — Искам това кресло да се заеме, искам в него да седне младоженката!

— Правилно! Правилно! — развикаха, се наоколо. — Мъдра мисъл, Шаверни! Младоженката! Младоженката!

Доня Крус понечи да хване ръката на младия маркиз, но вече нищо не бе в състояние да отклони вниманието му.

— По дяволите! — изсумтя той, крепейки се за масата с безредно разпиляна по лицето му коса. — Че какво пък, да не би да съм пиян!

— Пийте и мълчете! — прошепна доня Крус на ухото му.

— На драго сърце ще си пийна, хубавице моя неземна… И бог ми е свидетел, че много искам да си пийна, но не искам да мълча. Искането ми е напълно основателно и произтича от моето положение. Искам младоженката, защото… Ей, вие там, слушайте, де…

— Слушайте! Слушайте! Той е прекрасен като бога на красноречието!

За да каже това, Нивел най-сетне се беше събудила окончателно.

Шаверни удари с юмрук по масата и се развика още по-силно:

— Казвам ви аз, че е нелепо, нелепо е…

— Браво, Шаверни! Чудесно, Шаверни!

— Нелепо е, казвам, да се оставя празно място…

— Чудесно! Чудесно! Браво, Шаверни!

Всички присъствуващи ръкопляскаха. Малкият маркиз полагаше отчаяни усилия, за да следва мисълта си.

— Защото едно място се оставя празно — завърши той, вкопчвайки се в покривката, — само ако не чакаме никого.

И точно в момента, когато гръм от аплодисменти щеше да посрещне това изстрадано умозаключение, на вратата се появи Гонзаг и каза:

— Така е братовчеде, но ние чакаме някого.