Пол Февал - Гърбавия

— Скъпичко е — промърмори Пейрол.

— Не разбирам — каза Шаверни.

— Ще разбереш. Просто давам един шанс на това прелестно дете.

— За госпожица дьо Ньовер ли става дума? — попита малкият маркиз и неволно посегна към чашата си.

— Ако й се харесаш… — започна Гонзаг вместо отговор.

— Е, колкото до това — прекъсна го Шаверни, надигайки чашата си, — ще й се харесаме!

— Толкоз по-добре! В такъв случай тя на драго сърце ще се омъжи за теб.

— Не бих желал и да бъде другояче — заяви Шаверни.

— Нито пък аз — загадъчно се усмихна Гонзаг. — Ожениш ли се, веднага ще отпътуваш с жена си някъде вдън глухата провинция и ще проточиш до безкрай медения си месец, ако, разбира се, не предпочиташ да се върнеш след като той изтече, но сам.

— А ако тя откаже? — попита малкият маркиз.

— Ако откаже, съвестта ми ще е чиста, а тя ще бъде свободна. Произнасяйки последните думи, Гонзаг неволно наведе очи.

— Давате й един-единствен шанс, казахте — промълви Шаверни, — което ще рече, че ако приеме ръката ми, тя ще живее, а ако я отхвърли — ще бъде свободна. Не разбирам.

— Защото си пиян — сухо отвърна Гонзаг.

Останалите пазеха дълбоко мълчание. Под искрящите полилеи, осветяващи прекрасните картини по тавана и стените, сред празните бутилки и увехнали цветя, витаеше един бог знае какво зловещо предчувствие.

От време на време от съседния салон долиташе женски смях и този смях причиняваше болка. Единствен Гонзаг седеше с високо вдигнато чело и усмивка на устните.

— Но вие, господа — обърна се той към останалите, — сигурен съм, че вие много добре ме разбирате!

Не отговори никой, дори изпеченият негодяй Пейрол.

— Както виждам, нужно ви е разяснение — подсмихна се Гонзаг. — Добре, но то ще бъде кратко, тъй като нямаме време. Нека по-напред признаем очевидната истина: за нас съществуванието на това дете е равносилно на пълно разорение. Излишно е да приемаме този недоверчив вид, това е така. Ако утре загубя наследството на Ньовер, вдругиден ще трябва да бягаме.

— Ние?! — разнесе се изумен вик.

— Вие, любезни господа — потвърди Гонзаг, — всички вие, без изключение. Вече не става дума за миналите ви дребни прегрешения. Принц дьо Гонзаг също влезе в крак с модата и сега, подобно на най-дребния търговец, си води сметководни книги, в които сте записани всички вие, до един. Пейрол превъзходно се справя с подобен род дейност! И така, знайте, че моят крах ще повлече неминуемата ви гибел.

Всички погледи се обърнаха към Пейрол, но той дори не трепна. Принцът продължи:

— А да не говорим, че след всичко, което се случи снощи… Но стига заплахи! — прекъсна мисълта си той. — Щете — не щете, но сте затънали до гуша и ще ме последвате като верни спътници дори в неволята. Въпросът е, дали сте готови да ми засвидетелствувате вашата преданост?

Отново не последва отговор. Усмивката на Гонзаг стана недвусмислено подигравателна.

— Сами виждате, че отлично сте ме разбрали — рече той. — Не съм сбъркал като разчитах на интелигентността ви, нали? Девойката ще бъде свободна. Обещах го и ще удържа на думата си. Ще бъде свободна да излезе оттук и да върви накъдето й видят очите, господа. Какво учудвате ли се?

Всички бяха вперили в него смаян и недоумяващ поглед. С мрачен вид, Шаверни бавно отпиваше от виното си. Гонзаг за първи път напълни чашата си и тези на своите най-близки съседи.

— Често съм ви казвал, господа приятели мои — подхвана той с игрив тон, — че всичко: полезните навици, учтивите обноски, възвишената поезия и изисканите парфюми, го имаме само благодарение на Италия. И до ден-днешен Италия не е проучена достатъчно добре. Слушайте и се постарайте да извлечете някаква полза. — Принцът отпи глътка шампанско и продължи: — Ще ви разкажа една забавна историйка от моята младост, от онези прекрасни години, които никога вече няма да се върнат. Граф Анибал Каноца, издънка на принцовете Амалфи, беше мой братовчед и бонвиван до мозъка на костите си, бога ми! Какви ли не лудории сме вършили заедно. Беше богат, много богат. Съдете сами: братовчед ми Анибал притежаваше четири замъка на Тибър, двайсет чифлика в Ломбардия, два двореца във Флоренция, два в Милано и още два — в Рим, както и цялата прословута златна посуда на кардиналите Алариа, нашите достопочтени чичовци, но бе само на двайсет и седем години и по всичко изглеждаше, че ще живее още век. Никога не съм срещал човек с по-крепко здраве от неговото. На вас май ви стана студено, господа приятели мои? Но моля ви, — пийнете, за да се посъвземете!