Пол Февал - Гърбавия

Испанката вече на два пъти я беше навестявала от началото на вечерята.

— Какво ново? — попита със слаб глас Орор.

— Току-що повикаха господин дьо Гонзаг в двореца — отвърна доня Крус. — Стига, клета сестрице, няма от какво да се страхуваш! Горе не е чак толкова страшно и ако не знаех, че седиш тук тревожна, тъжна и измъчена, бога ми, щях да се повеселя до насита.

— Но какво толкова правят в салона? Врявата долита чак дотук!

— Какви ли не щуротии! Смеят се колкото им глас държи, шампанското се лее като река. Тези благородници са весели, остроумни, очарователни… особено един от тях, казва се Шаверни.

Орор прекара опакото на ръката си по челото, сякаш искаше да си припомни нещо.

— Шаверни! — повтори тя.

— Още съвсем млад, красив, а и не се страхува от никого! Само че ми е забранено да се занимавам прекалено много с него, сгоден е.

— Така ли? — промълви Орор с разсеян тон.

— И отгатни за кого, сестрице!

— Не знам, пък и какво ме засяга това?

— Засяга те, и още как! Младият маркиз дьо Шаверни е сгоден за теб!

Орор бавно вдигна бледото си лице и тъжно се усмихна.

— Ни най-малко не се шегувам! — настоя доня Крус.

— А от него, сестрице, от него, малка моя Флор, не ми ли носиш вести? — прошепна Орор.

— Не знам нищо, абсолютно нищо!

Красивата главица на Орор се отпусна на гърдите й и тя през сълзи промълви:

— Снощи, когато ни нападнаха, онези хора казаха: „Той е мъртъв… Лагардер е мъртъв!“

— Виж, колкото до това — прекъсна я доня Крус, — сигурна съм, че не е мъртъв!

— Но какво те кара да си толкова сигурна? — попита живо Орор.

— Две неща: първо, че ония горе още се страхуват от него, и второ, че жената, която се опитаха да ми представят за моя майка…

— Неговият враг ли? Онази, която видях миналата нощ в Пале Роаял?

— Същата. Познах я веднага по описанието ти. Та исках да ти кажа: втората причина е, че тази жена продължава да го преследва с все същата ожесточеност. Когато днес отидох при господин дьо Гонзаг, за да му се оплача от грубите обноски, които бях принудена да понеса в дома ти на улица „Пиер Леско“, аз видях и чух тази жена. Тъкмо казваше на някакъв господин с бели коси, който излизаше от стаята й: „Това засяга мен, това е мой дълг и право! Очите ми са отворени и той няма да ми се изплъзне, а когато удари последният час, той ще бъде задържан, ако ще дори и от собствената ми ръка!“

— Ох! — проплака Орор. — Това е само тя, същата онази жена! Познавам я по злобата й, но ето, вече не за първи път ми минава през ум мисълта, че…

— Каква мисъл? — попита доня Крус.

— Не, нищо… Не знам… Просто не съм на себе си.

— Трябва да ти кажа още нещо — поде отново доня Крус с неуверен глас. — Това е почти съобщение, което просто ти предавам. Господин дьо Гонзаг беше добър към мен, но аз вече му нямам доверие. А теб, теб аз обичам все повече и повече, бедничка моя Орор! — Тя седна на канапето до приятелката си и продължи: — Уверена съм, че господин дьо Гонзаг ми каза това, за да го повторя пред теб.

— И какво е то? — попита Орор.

— Преди малко — продължи доня Крус, — когато ме прекъсна, за да ми говориш за твоя прекрасен кавалер Анри дьо Лагардер, аз тъкмо ти бях съобщила, че искат да те омъжат за младия маркиз дьо Шаверни.

— Но с какво право?!

— И аз не знам, но струва ми се, че твърде малко ги безпокои въпросът, дали имат право, или не. Гонзаг ме заговори и сякаш случайно вмъкна в разговора ни следните думи: „Ако е послушна, тя ще спаси от смъртна опасност всичко, което й е най-скъпо на този свят.“

— Лагардер! — извика Орор.

— Мисля, че имаше предвид точно Лагардер — отвърна бившата циганка.

Орор закри лицето си с ръце.

— Сякаш мъгла е обгърнала разсъдъка ми — промълви тя. — Няма ли бог да се смили над мен?

Доня Крус нежно я притисна в обятията.

— Та нима сам бог не ме е поставил тук, до теб? — тихо рече тя. — Вярно е, аз съм само жена, но съм силна и не ме е страх от смъртта. Тъй че нападнат ли те, Орор, ще има кой да те защити.

Орор й върна прегръдката. До тях все по-ясно долитаха гръмките гласове на онези, които викаха доня Крус.

— Трябва да вървя! — каза тя, но почувствувала как Орор изведнъж се разтрепера в обятията й, възкликна: — Колко си бледа, клето дете!

— Страх ме е, когато съм съвсем сама тук — прошепна Орор. — Слугите, камериерките, всичко ме плаши!

— Няма от какво да се страхуваш — успокои я доня Крус. — Слугите и камериерките знаят, че те обичам. Те смятат, че имам голямо влияние върху Гонзаг. — За миг тя замълча и се замисли, после продължи: — Нерядко и аз си мисля същото. Понякога ми се струва, че Гонзаг има нужда от мен.