Пол Февал - Гърбавия

Единствен господин Пейрол запазваше погребалното си изражение. Всеобщото веселие, било то непринудено или не, изобщо не го впечатляваше.

— Няма ли кой да се смили и да накара господин Ориол да млъкне? — попита Нивел с отегчен и тъжен глас.

Най-малко пет от всеки десет леконравни дами се развличат точно по този начин.

— Млъкни, Ориол! — развикаха се наоколо.

— Аз не говоря толкова високо, колкото Шаверни! — възмути се нисичкият дебел посредник. — Нивел просто ревнува. Няма вече да й разказвам младежките си лудории.

— Наивник! — промърмори Нивел и изплакна устата си с чаша шампанско.

— Колко ти даде? — обърна се Сидализ към Фльори.

— Три, мила моя.

— Сини ли?

— Две сини и една бяла.

— Ще се виждаш ли пак с него?

— Никога! Той и без това няма повече!

— Госпожи — рече Дебоа, — издавам ви малкия Майи, който иска да бъде обичан заради самия него.

— Какъв ужас! — писна в един глас женската половина от присъствуващите.

Подобни кощунствени претенции биха ги накарали на драго сърце да повторят като барон дьо Барбаншоа: „Накъде отиваме? Накъде?“

Шаверни отново бе седнал на мястото си.

— Ако този негодник Езоп се събуди — заяви той, — ще го удавя!

Замаяният му поглед направи кръг на салона.

— Не виждам вече нашата олимпийска богиня! — извика той. — Нуждая се от присъствието й, за да ви обясня моето положение.

— Стига обяснения, за бога! — изпъшка Сидализ.

— Имам нужда от нея — продължи Шаверни, олюлявайки се в креслото си. — Въпрос на чувствителност. Голяма работа, петдесет хиляди екю! Ако не бях влюбен…

— В кого? — прекъсна го Навай. — Та ти дори не познаваш годеницата си.

— Точно тук ви е грешката! Сега ще ви обясня моето положение…

— Не! Не! Да, да! — гръмнаха в един глас наоколо.

— Една мъничка очарователна блондинка — разказваше Ориол на задрямалия Шоази. — Вървеше подире ми като кученце, не можех да се отърва от нея! Разбирате, нали, страх ме беше да не би Нивел да ни види заедно. В действителност Нивел е по-ревнива и от тигрица. И тъй в крайна сметка…

— Щом не ме оставяте да говоря, кажете ми поне къде е доня Крус! — извика Шаверни. — Искам доня Крус!

— Доня Крус! Доня Крус! — развикаха се всички. — Шаверни има право, трябва ни доня Крус!

— Бихте могли да кажете поне госпожица дьо Ньовер — сопна им се сухо Пейрол.

Силен взрив от смях заглуши думите му.

— Госпожица дьо Ньовер! — повториха до един присъствуващите. — Точно така, госпожица дьо Ньовер!

После всички с врява наскачаха от местата си.

— Та моето положение… — започна Шаверни.

Сътрапезниците му го изоставиха и се втурнаха към вратата, през която беше излязла доня Крус.

— Ориол! — извика Нивел. — Ела веднага тук!

Нисичкият дебел посредник не се остави да го молят. Той само държеше всички да чуят това фамилиарно обръщение.

— Седнете до мен! — заповяда Нивел, като се прозяваше, та чак устата си щеше да разчекне. — Разкажете ми приказката за магарешката кожа, спи ми се.

— Имало едно време… — подхвана веднага послушният Ориол.

— Игра ли днес на борсата? — обърна се Сидализ към Дебоа.

— По-добре не ми говори за това! Ако не беше Лафльор, моят лакей, щях да бъда принуден да продам брилянтите си.

— Лафльор?! Че как тъй?

— От снощи Лафльор е милионер, а от сутринта ме взе под свое покровителство.

— И аз го видях! — намеси се Фльори. — Бога ми, чудесно изглежда!

— Той изкупи каретите на избягалия маркиз дьо Белгард.

— Купи и къщата на граф дьо Вилдийо, който пък се обеси.

— А говори ли се за него?

— Иска ли питане! Очарователен е, наистина, но и ужасно разсеян! Днес, когато излизаше от Златния дом, каретата му го чакаше на улицата, но навикът надделя и той взе, че се качи отзад!

— Доня Крус! Доня Крус! — скандираха господата.

Шаверни почука на вратата на будоара, в който се предполагаше, че се е оттеглила очарователната испанка.

— Ако не дойдете, ще ви обсадим! — заплаши той.

— Да, да, ще ви обсадим!

— Но господа, господа! — викаше Пейрол.

Шаверни го пипна за яката.

— Ако не млъкнеш, бухал такъв — кресна му той, — ще те използуваме като таран, за да разбием вратата!

Но в будоара, чиято врата на излизане бе заключила, нямаше и помен от доня Крус. По една потайна стълба, тя се беше спуснала на партерния етаж, където се намираше спалнята й.

Там, на канапето, трепереща като лист и със зачервени от плач очи, седеше Орор. Вече петнайсет часа откакто се намираше в този дом. Без доня Крус, тя навярно би умряла от страх н мъка.