Жан Фроасар - Хроники

Галският принц с прозвище Черния принц (1330–1376) има бляскава военна кариера. По-късно той печели и битката при Поатие (1356) и пленява крал Жан II Добрия.

Годфроа дьо Аркур, сеньор на Сен-Совьор-Льо-Виконт в Нормандия, брат на граф Дьо Аркур, изпада в немилост „поради клевета и завист“. Предупреден навреме от приятели, той успява да се укрие преди публичното му заклеймяване (15 юли 1344 г.), влечащо след себе си конфискация на имуществата и екзекуция. Той забягва в Англия, вероятно в началото на 1345 г. С грамота от 13 юни същата година Едуард III го взема под своето височайше покровителство.

Английската флота потегля на 22 юли 1946 г. от важно средновековно пристанище край селцето Порчестър, разположено северно от Портсмут в графство Саутхемптън.

В непоместен от нас пасаж Фроасар разказва как действително Едуард III почти стига до незащитения Париж, чийто обитатели изпадат в паника.

В XIV в. конетабълът е върховен главнокомандващ на кралската армия.

Първоначално шамбеланът се е грижел за всичко, свързано с кралските покои. През XIV в. тази длъжност започва да се превръща в чисто почетна и означава, че заемащият я се ползва с особено кралско благоволение.

Едуард III дебаркира на 12 юли на полуостров Котантен (в оригинала остров Константин) и остава в Сен-Ват 6 дни.

Изглежда, че този начин на придвижване при военен поход в чужда страна е нещо обичайно. Срв. описанието на В. Златарски за прекосяването на българските земи от Фридрих I Барбароса (ок. 1125–1190) през лятото на 1189 по време на III Кръстоносен поход ( История на българската държава през средните векове , т. 2, София, 1940.).

Авторът не преувеличава — появата на англичаните е всявала паника. Така например споменатият на друго място в текста манастир Сент-Етиен е бил заобиколен от яка крепостна стена със защитни кули, но при вестта за настъпването на англичаните бил изоставен без опит за отбрана. Но подведен от летописеца Жан Льо Бел Фроасар допуска груба грешка, твърдейки по-нататък, че и Кан бил предаден без бой.

През XIV в. bonne ville е категория, към която спадат областни градове, които са поставени под надзора на краля.

През Средновековието тъканите са основна ценност (срв. думата плащам, която е производна на плат (И. Венедиков. Развитие на земеделието по българските земи . София, 1981, с. 193); robe пък означава освен рокля още и плячка). Корабите на завоевателя откарвали задигнатото в Англия. След разграбването на Кан, разказано в пасаж, който ние пропускаме, те отнесли и открития в града договор между нормандските сеньори и френския крал за съвместно нападение на Англия, сключен на 23 март 1338 г. Той бил прочетен от Кентърбърийския епископ пред населението на Лондон, за да разпали омразата към Франция и да направи войната по-популярна, а свързаните с нея налози — оправдани.

Филип дьо Валоа и обкръжението му били дълбоко предубедени във войнската негодност на простолюдието. За разлика от Едуард III те все още не разбирали, че рицарството е престанало да бъде само по себе си решаваща военна сила. Свободният от предразсъдъци английски крал отбелязва факти, за които французите са слепи: „(в битката при Кан) гражданите се отбраняваха твърде добре и най-храбро, тъй щото схватката бе преожесточена и дълготрайна.“ Фроасар пък отбелязва в Римския ръкопис според версията на С. Люс: „самодържецът на Франция свика твърде голям набор навред из кралството, ала рече, че освен благородници от земите френски други ратни люде не желае и че да повежда общинари на бой би било най-пагубно и вредоносно, защото тая паплач чезне в схватката кат сняг на слънце, което и ясно е проличало в сраженията при Креси, при Бланк Так в Нормандия, при Кем и навред, гдето те са участвували, та и затова не ще ни да ги види, ни да ги чуе и от по-малките и по-големите градове само арбалетари приема. Скланя златните и сребрените им пари да вземе, та да има за плата на благородниците — това стига. Те по̀ бива по домовете си да останат, да вардят женорята и дечурлигата и нека на труд и търговия се отдадат, а ратното дело на знатните да предоставят, защото те в него са вещи и обучени.“ (стр. 270–271).

На 14 август 1346 г. Филип дьо Валоа в съзвучие с рицарските порядки и понятия за война изпраща писмено предложение до Едуард III войските им да се срещнат на определено място и ден за сражение, което да разреши спора им. С устния си отговор и с нападението на Галския принц на градчетата югозападно от Арен изпадналият в неблагоприятна позиция английски крал отклонява Филип от Поаси, където пресича Сена на 16 август и заплашва Париж. След това той пише на френски на Филип: „…ни най-малко не възнамеряваме по Вас да се водим и Вие да определяте часа и мястото на сраженията.“ Поведенческият асинхрон между Едуард III и Филип VI, коренящ се в различни ценности и в различен светоглед, се проявява повторно и още по-ясно непосредствено преди падането на Кале (вж. по-долу). На 31 юли 1347 след безуспешни тридневни преговори Филип дьо Валоа повторно отправя подобна покана към Едуард III. В писмо на английския крал четем: „Подир това, във вторника около повечерие, явиха се неколцина благородници и рицари от името на нашия противник, за да преговаряме, и отправиха покана към нашите люде от името на ижеспоменатия наш противник в смисъл да излезем отвъд блатата, а те да ни дадат възможност да определим сгодно място и време за сражение от днес до идния петък вечерта (т.е. до 3 август)…“ Английският крал твърди, че още на другия ден изпратил утвърдителен отговор, но и Фроасар, и Жан Льо Бел са на противното мнение. Някои историци смятат, че Едуард III е приел поканата формално, за да не влезе в разрез с рицарския код на поведение, но на практика този код позволявал протакане и проваляне на поетите задължения по какъв ли не повод.