Карол Франц - Катрин

Тя лекичко се усмихна, а Джон я притисна още по-плътно до себе си. Дали поради бурните чувства, които току-що бе преживял или от мисълта, че Джон държи на нея повече, отколкото бе показвал до този момент, Кати не разбра, но го пожела отчаяно. Копнееше болезнено за допира на тялото му, за онова безпаметно и всепоглъщащо състояние, до което само той можеше да я доведе — нежната и същевременно мъжествена любовна страст, която бе събудила всичките й женски инстинкти. Не можеше да овладее желанието си. Беше прескочила бариерата, която чувството за вина й поставяше. Искаше интимните му ласки и беше уверена, че ще се погрижи да ги има по-често.

Лежаха прекалено изтощени да говорят, но пламъкът, който ги изгаряше, нямаше да загасне още дълго време. Джон беше дал всичко от себе си, а Кати го бе приела с неподозирана алчност. В бурята на страстта си тя дори не бе усетила конвулсиите в корема си и обилното изпотяване. Тези неща я разтревожиха едва по-късно.

До този момент не беше сигурна, че е бременна. Внезапно надвисналата опасност да го загуби обаче, бе просветлила по някакъв начин съзнанието й. Тя се обърна, за да скрие тревогата си от Джон.

— Много съм уморена — прошепна тя едва чуто. — Моля те, иди при родителите си и ме остави да си почина малко. Иначе ще изляза от строя поне за няколко дена.

Джон се усмихна при спомена за дивната им страст. Той се наведе и нежно я целуна по бузата преди да се облече и да я остави да поспи.

В момента, в който той излезе от стаята, тя се опъна на леглото и постави възглавницата под себе си. Отпускането на мускулите я облекчи веднага. Взе от нощното шкафче влажна кърпа и я сложи на челото си. Затвори очи. Единственото нещо, за което знаеше, че помага в тежки моменти, бе молитвата.

Кати остана на легло почти три седмици. Когато Джон се върна в стаята, намери я в безсъзнание. Той се метна на коня и като вихър препусна да доведе лекар. Когато пристигнаха, тя бавно започваше да идва на себе си. До леглото й седеше госпожа Бейтс. Възрастната жена бе използвала цялото си умение да предотврати спонтанния аборт, чиито признаци бе разпознала веднага.

Когато двамата мъже влязоха, Кати тъкмо й обясняваше на колко месеца предполага, че е бебето. За щастие тя успя да прогони Джон от стаята и двете с госпожа Бейтс убедиха лекаря да прояви разбиране към състоянието на Кати. Казаха му, че тя няма съпруг и го помолиха да прецени много внимателно каква диагноза да постави. След доста дълъг разговор лекарят най-накрая се съгласи да се съобрази с желанието им и да представи болестта й пред Джон и родителите му в по-различна светлина.

Доктор Фостър беше порядъчен човек. Той се съгласи с двете жени, само защото се опасяваше, че най-вероятно Кати ще загуби детето си. Защо тогава трябваше да плъзват излишни клюки?

Кати му беше безкрайно благодарна за обяснението пред Джон, че страда от женско заболяване, малко комплицирано от нервен стомах. Клиничните симптоми съвпадаха, а назначенията за лечение включваха почивка на легло, тишина и добра храна.

В края на първата седмица Кати почувства, че няма да загуби бебето. Но тя остана в леглото още две седмици, за да бъде абсолютно сигурна. През цялото това време мозъкът й усилено работеше за сметка на тялото, което беше длъжно да бъде в покой. Как щеше да съобщи на Джон? Дали той щеше да се зарадва на новината? Дотолкова ли я обичаше, че да я направи своя жена въпреки разликата в социалното им положение?

Зададе си много пъти въпроса, каква би била реакцията му, и все повече се страхуваше, че ще откаже да се ожени за нея.

Хедър Маршъл бе отгледала три деца като любовница на виден мъж. Вярно бе, че той ги издържаше, но Кати за нищо на света не искаше детето й да живее нейния и на сестрите й живот. Не, не и собственото й дете!

Майка й ги бе дарила с любов и внимание, но клеймото на незаконороденото дете беше такъв тежък товар, че Кати още не можеше да го преодолее. Не знаеше дали изобщо някога ще може. Просто го бе забутала дълбоко в съзнанието си, там, където нямаше да й причинява постоянно болка. Но самият факт, че не бе споделила с никого това, дори и с госпожа Бейтс, говореше недвусмислено колко се срамува, че нейният баща не беше съпруг на майка й.

Джон я бе разпитвал много малко за нейните родители и за детството й. Беше му отговорила само на няколко въпроса. Каза му, че знае много малко за баща си, който бил доста затворен човек. Но с радост му беше разказвала за майка си, сестрите си и съвместния им живот.