Виктор Фалк - Капитан Драйфус

Марион остана още един час на канапето. Тя облегна глава на възглавницата и се загледа в тавана, като че виждаше някакви видения там.

Изведнъж момичето стана и угаси лампата.

Беше тихо.

Марион се упъти към вратата на спалнята и се ослуша. Майорът спеше толкова дълбоко, че хъркането му се чуваше в другата стая.

Момичето отвори полека вратата и се приближи към леглото на баща си. Тя добре знаеше къде да стъпи, тъмнината не й пречеше. Марион се спря, пъхна ръката си под възглавницата на спящия и измъкна ключа. После извади от джоба си друг и го постави под възглавницата на баща си, така че ако той се събуди и потърси ключа, да не разбере нищо.

Като се увери, че баща й все пак спи, тя излезе от стаята и отиде при Херманса, която я чакаше с нетърпение.

Марион влезе в стаята и показа ключа на приятелката си.

— Виждаш ли, удържах думата си — каза тя тихо. — Най-страшното мина. Магическото желязо, което ще ни отвори тъмницата на твоя мъж, се намира в ръцете ми.

Херманса едва се въздържа да не извика от радост. Едри сълзи бликнаха на очите й, тя се наведе и целуна ръцете на момичето.

— Часът е единадесет и половина — каза то, — до един часа можеш да останеш при мъжа си, повече не е възможно, защото баща ми в два часа ще отиде да обиколи затвора.

Двете жени се упътиха тихо през двора към тъмницата. Марион отключи железните врати със специалния ключ, който бе взела от писалището на баща си, и тръгнаха с приятелката си към ужасното подземие.

Най-после жените стигнаха до втората желязна врата. Марион я отвори с откраднатия ключ, запали една восъчна свещ и освети подземието.

Мисълта, че скоро ще види мъжа си и ще може да се хвърли в прегръдките му, утеши Херманса и надви над отвращението й и тя смело и без страх пристъпи в мрака.

— Не се страхувай — прошепна Марион. — Ще заключа вратата и в един часа ще дойда да те взема.

— Благодаря ти горещо, мой добър ангел — каза й Херманса и не се уплаши, когато зад нея се затвори вратата. Марион заключи два пъти и изчезна.

Нещастният затворник беше още буден. Беше опрял глава на ръцете си и седеше на леглото, осветен от бледен лунен лъч. Той мислеше за Херманса и за малкия Андре. Навярно тя не е заспала още, може би стои до леглото на детето и се моли на Бога…

— Херманса — прошепна затворникът със сълзи на очи, — моя любима жена, аз мечтаех за съвсем друг живот. Мечтаех за оная висота, на която само един между милионите може да се покачи. Исках да спечеля слава и да споделя с тебе щастието си, но уви, един удар бе достатъчен, за да ме хвърли в най-тъмните дълбини на нещастието. Сега съвсем сама, изоставена живееш в запустелия ни дом. Моето дете е сираче, името ни е опозорено и потопено в калта. Имотът ми е застрашен.

Той рошеше отчаяно русите си коси.

— Трябва да охкам като най-зъл престъпник. Затвориха ме като бясно куче в желязна клетка. Плъховете и другите животинки са мои другари. Единственото нещо, което виждам от света, са мрачните вълни на Сена, които се бият о прозореца ми!

Нещастният мъж стана, втурна се към жалкия прозорец и с неизказано отчаяние се опита да разклати желязната решетка, която го отделяше от свободата.

— Боже — извика той и погледна печално нагоре. — Велики Боже, ти знаеш, че съм невинен, че хората сториха голяма неправда над мен. Докажи ми, че си справедлив, че си истински Бог. Ти даде сила на Самсон да събори стълбата на храма, дай и на мене тази сила да строша стените на тази ужасна тъмница.

Алфред се опита още веднъж да счупи дебелите железни пръчки на решетката, но като видя, че е напразно, отпусна се изнемощял и уморен на леглото си и извика с дрезгав глас:

— Ха, ха, колко съм глупав, още бълнувам спасение. Не виждам ли, че съм забравен от Бога и от хората и че само две неща ми остават на този свят: лудост и смърт.

— А вярната ти обична жена? — каза през плач един глас зад него.

Драйфус извика и се обърна.

Зениците на очите му се разшириха, той толкова се разтрепера, че едвам се задържа на краката си.

— Херманса, моя обична Херманса — прошепна той с неописуема радост и разтвори ръцете си, — ти ли си, или е само моята мечта, плод на болния ми мозък?

— Алфред, това съм аз — отвърна младата жена и се намери в обятията му.

Драйфус се смееше и плачеше от радост. Той притисна силно любимата си жена към развълнуваните си гърди, целуна бялото й чело, милото й лице, червените й страни, малките й нежни ръце, парфюмираните й коси, вдигна я и я понесе на ръце, като й шепнеше хиляди сладки думи и благословии, хиляди клетви и обещания.