Пол Фабрис - Тревога

Неколцина от чернокожите се бяха покатерили по рейте, над задната надстройка, почти над главите на моряците. Блокуърд и хората му бяха доста обезпокоени; цялото им внимание беше заето с тези, които се намираха на палубата и сред ветрилата. Те не допущаха, че опасността може да дойде от другаде. Тъкмо това ми трябваше.

Оставих чернокожите под командуването на Тимеата, след като го бях посъветвал да не нападат задната надстройка, а само да вдигат шум колкото могат и да размахват заплашително ръце, за да смутят враговете си и да ги обезкуражат съвсем.

След това заедно с десетина бивши роби аз слязох в каютата на капитана и на Кергевен. Бяхме донесли стълба, която подпрях на стената. Качих се и се опитах с брадвата да направя отвор в тавана. Успях да разкъртя малко една дъска, но само толкова. Един як чернокож ме смени; прекрасно бе разбрал какво искам да направя и се зае с тавана. С всички сили.

От силните удари се вдигаше голям шум. Страхувах се капитанът да не чуе и да не дойде изневиделица. Но врявата, която чернокожите вдигаха на палубата, без съмнение, попречи на Блокуърд да усети нашето необичайно занимание. След четвърт час атлетът, който бе заел мястото ми, успя да изкърти няколко дъсчици от тавана и да отвори дупка, колкото да се провре човек.

Аз първи влязох в каютата над главите ни — беше капитанската. Тогава съвсем отчетливо чух виковете на чернокожите от палубата; наистина бяха страховити. Никой на надстройката нямаше време да мисли за нас. Един по един моите другари изпълзяха през дупката при мен. Бяха най-силните и най-смелите. Лицата им разцъфваха в широки белозъби усмивки при мисълта какъв хубав номер погаждахме на капитана. Това ми вдъхна нов кураж. Имах нужда, защото сега, когато дойде моментът да се изправя лице срещу лице с Блокуърд и неговите привърженици, аз по-ясно си давах сметка за трудностите. Имаше още много рискове, преди да достигнем най-близката цел.

Направих знак на чернокожите да пазят пълна тишина, после лекичко открехнах вратата на каютата. Видях един трап, който водеше към задната надстройка. Пристъпих към първото стъпало, но забелязах два крака на върха на трапа. Върнах се бързо в каютата на капитана и застанах зад вратата с пистолет в ръка. Ослушах се. Чернокожите се бяха струпали край мене, готови за бой. Някой идеше към нас. Вратата се отвори — беше Конан.

Той се смая, като ме видя заобиколен от десетина въоръжени чернокожи. Поколеба се няколко мига и отстъпи назад, за да избяга.

— Спрете! — викнах му аз, вдигайки пистолета си.

Този жест ми струва много, но нямах друг, избор. Старши помощникът се закова на мястото си — тръгнах към него.

— Елате с нас — рекох му. — Чернокожите не желаят зло на екипажа. Те искат само да хванат капитана, за да си върнат свободата.

— Много си наивен, момчето ми — отвърна той, — щом вярваш, че като завладеят кораба, робите ще оставят моряците на мира. Нищо подобно, всички ще бъдем избити и ти също, на края. Така е ставало винаги, при всички бунтове на кораби, които превозват чернокожи.

— Не, Кергевен, този път няма да има разчистване на сметки. Те имат нужда от моряци, за да успеят да се върнат в родината си. Те ще се подчинят на Тимеата, който е мирен и справедлив човек.

— Де да казваше истината! — рече той, поразколебан.

— Нямам време да ви убеждавам. Ще останете в каютата на капитана до края на боя. Дайте ми дума да не предприемате нищо срещу нас, додето ние се бием.

Старши помощникът продължаваше да се колебае. Навел глава встрани, той размисляше; наблюдаваше скришом лицата на моите другари, неподвижни като статуи, очакващи моята заповед. Без съмнение, той беше поразен от готовността им. Тъкмо щях да го притисна да отговори, когато той внезапно заяви:

— Идвам с вас.

Стиснах му ръката с благодарност. Той извади от един шкаф два пистолета, които принадлежаха на капитана, сетне ми рече:

— Ще мина пръв: изненадата ще бъде пълна.

Той се качи по стълбата. Аз го последвах с чернокожите. Стигнахме до задната надстройка незабелязано от моряците, които, залегнали зад преградите, оставаха с гръб към нас. Блокуърд окуражаваше своите хора, уплашени от дивите и нестихващи войнствени песни на чернокожите.

— Търпение! — говореше капитанът на моряците. — Оставете ги да се уморят тези мръсни маймуни. Щом падне нощта, те ще отидат да ядат и пият и ще се натъпчат като тулуми; лесно ще ги натикаме тогава в клетките им. Дръжте се, момчета, и най-важното, не стреляйте, без да съм ви казал. Ако всичко мине добре, удвоявам дажбата ром до края на пътуването.