Пол Фабрис - Тревога

Капитанът разпери отчаяно ръце:

— Няма да можем да ги вземем с нас — цялото ми богатство ще изгори.

Това беше единствената причина да съжалява за смъртта на робите.

— Но англичаните все още не са ме хванали — добави той, — ще ги държа в напрежение до падането на нощта.

Слушах с уплаха думите на капитана. Той забеляза вълнението ми и ме погледна ядосано.

— И смееш да се интересуваш от нашите разговори! — скара се той, сякаш предчувствуваше, че мога да попреча на ужасните му намерения.

— Но вие сам ме повикахте — възразих аз. — Не е моя вината, дето не съм глух.

— Внимавай хубаво, да си държиш езика пред черните, иначе ще те оставя с тях, ако, не дай боже, ние напуснем кораба. Тази вечер ще им дадеш да ядат в клетките им. Да очистят палубата незабавно!

Моряците заблъскаха припряно разтревожените черни към люковете и ги накараха да слязат във вътрешността на кораба. Аз отидох в кухнята и приготвих храната за вечеря. Докато си вършех работата, често поглеждах през батапорта към британския кораб.

Той продължаваше да се приближава към „Левиатан“. Още малко и щеше да се озове на един оръдеен изстрел разстояние. Залязващото слънце запали ветрилата му и обагря в червено корпуса, където зееха черните дула на тройната батарея от левия борд. Той маневрираше, за да ни отреже пътя на юг. Скоро Блокуърд щеше да бъде принуден да приеме боя.

Бях отчаян, като се виждах свързан с този омразен контрабандист на роби. Тревожех се не само за себе си, но и за черните, към които изпитвах приятелски чувства. Не можех да се примиря и да ги оставя на жестоката съдба, която капитанът им отреждаше, а се чувствувах безпомощен да им помогна, ако англичаните ни вземеха на абордаж.

Когато приготвих храната на робите и им напълних канчетата, аз излязох от кухнята, за да извикам моряците, които трябваше да ми помогнат да ги занеса. С мъка намерих помощници — корабът кипеше. Моряците тичаха във всички посоки. Готвеха се за бой.

Подпомогнат от двамина ветерани като него, Лазар раздаваше оръжието; тичаше по палубата, подавайки на едни саби и пистолети, на други — брадви и карабини, а на някои — кожени колани за фитилите на гранатите.

Моряци се катереха по мачтите, за да усилят някои въжета, да окачат макарите и да вдигнат буретата с гранатите на марсовите площадки.

Топчиите отвързваха оръдията, за да са готови за откат след изстрела. До всяко оръдие те поставяха големи качета с вода, запалени фитили и всички инструменти за оръдията: шомполи, прътове за натъпкване на заряда в оръдието.

Барабани оповестиха, че „Левиатан“ е готов за бой. Блокуърд стоеше на мостика, а на няколко крачки от него — един моряк, натоварен да повтаря заповедите му. В подножието на мостика рулевият беше на своя пост. До него бе застанал друг моряк, готов да го замести. Всеки топчия беше до оръдието си. Малко по-назад дърводелците и калафатчиите се подготвяха да запушват дупките от гюллетата, а маневристите — да оправят въжетата. До гротмачтата се виждаше Лазар, боцманът и най-отпред на носа — Конан. Двамата се грижеха за маневрите.

Благодарение на Кергевен най-сетне ми дадоха четирима моряци, да отнесем храната на черните. Те набързо раздадоха канчетата по клетките и се качиха горе на палубата. Останах сам с робите. Противно на обичая си, те ядяха, без да бързат и без апетит. Разбираха, че става нещо сериозно и белите им очи ме гледаха с безпокойство.

Корпусът потрепера от силен взрив. Черните се развикаха. Англичаните бяха дали първия си залп. След по-малко от минута втори по-силен взрив разтърси „Левиатан“ издъно. Това беше отговорът за англичаните. Боят започваше.

Тъкмо щях да се качвам на палубата, за да видя дали изстрелът на британския крайцер не бе взел жертви, когато един глас ме повика. Обърнах се и видях Тимеата, който, вкопчил ръце в пръчките на клетката си, бе вперил умоляващо очи в мен.

Отидох при него.

— Спаси ни — помоли тихо той.

Бях тъй изненадан, че най-напред не можах да му отговоря. После се опитах да го успокоя. Но той отгатваше е учудваща проницателност опасността, която го заплашваше — него и неговите събратя.

— Ако не ни помогнеш, ние сме загубени — каза той.

— Да ти помогна… Какво мога да направя? Аз не съм нищо тук, и аз съм затворник.

— Намери нещо да счупим веригите си и пръчките на клетките.

Изплашен от това необикновено искане, аз отстъпих назад. Той помисли, че ще се измъкна. Закле ме със затрогващ глас: