Пол Фабрис - Тревога

— Ти си добър, не ми отказвай. Животът ни е в твоите ръце. И ние черните сме твои братя. Мисионерът ни го каза. Освободи ни; имай съвест. Искам да отведа затворниците в родината им. Един глас неудържимо ме кара да сторя това. Ти ще дойдеш с нас. Баща ми ще те посрещне като свой син; всичко, каквото имам, ще бъде твое. Без теб ние ще умрем! Имай милост към нас! Не ни изоставяй!

Бях объркан от страстната молба на Тимеата. Вече не се съмнявах, че трябва да направя нещо за черните, но трудностите ми се струваха непреодолими. Мълчах — колебаех се. Робите също мълчаха. Те ме гледаха тревожни. В мен им беше надеждата. Чувах честото им дишане, прекъсвано от тежките въздишки. Това наивно и мълчаливо доверие ме трогна.

— Щом няма друг начин да ви спася — рекох аз на Тимеата, — ще гледам да намеря нещо да строшите веригите си.

Отново прогърмя канонадата. Качих се на палубата. „Левиатан“ все още не бе пострадал много. С ловки маневри капитанът бе успял да избегне вражеските залпове. Третият изстрел нанесе повече щети — моряци ранени, платна пробити, рейте — изпочупени.

Следях с тревога перипетиите на боя. Целта на английския кораб не беше да потопи „Левиатан“. Капитанът му се досещаше, че в него се превозват роби, и обстрелваше мачтите, за да парализира маневрите, да подчини негърския кораб, без черните да загинат при корабокрушение.

Чаках, без да посмея да реша. Страхувах се от последиците. Какво щеше да стане, ако черните излезеха от клетките си? Страхувах се да не изколят моряците, за да си отмъстят за робството. Ако не успееха, представях си какво наказание щеше да ми измисли Блокуърд! Страхувах се от него. Бях скован от странното внушение, че него нищо не може да го победи, освен ако не станеше някое чудо.

Канонадата престана. Опасността за „Левиатан“ не намаля, тъкмо обратното. Британският крайцер наближаваше лека-полека, за да опита абордаж. Маневрираше така, че носът му да попадне в килватера на „Левиатан“, а после да застане до него — борд до борд.

Английският кораб дойде на половин оръдеен изстрел разстояние. Тогава Блокуърд заповяда да спуснат лодките в морето. Аз разбрах какво означаваше това: капитанът смяташе, че абордажът е неизбежен, и бе решил да взриви кораба, заедно с негрите.

Вече не се колебаех. Слязох в трюма, където се пазеха материали и инструменти за поправки по кораба. Екипажът беше тъй погълнат от бързите маневри, които боят изискваше, че никой не обърна внимание на моите разходки. Можах само да се снабдя с брадви, чукове и пили, които побързах да отнеса на Тимеата. Обясних му накратко намеренията на капитана, казах му, че няма време за губене.

Щом екипажът напусне кораба, трябва да изтичаш в трюма с мунициите и да изгасиш фитила, който трябва да запали барута. Аз сигурно няма да мога, защото капитанът може да поиска да ме вземе.

Тимеата ми благодари горещо, след туй се зае с инструментите, които му бях дал. Качих се на палубата. В мое отсъствие беше станало нещо съвсем неочаквано. Не полъхваше ветрец; морето бе като тепсия и двата кораба стояха неподвижни недалеч един от друг. Блокуърд тържествуваше. Наистина късметът му беше невероятен! Ето че вече държеше в ръцете си онази отсрочка, за която се бе хванал на бас, и си обещаваше да се възползва от нощта, за да изчезне незабелязано, щом се появи и най-слабият вятър.

Прекарах една тревожна нощ. Как само щеше да побеснее капитанът, като забележеше, че брадвите, чуковете бяха дадени на робите! Щеше да ме убие! Няма съмнение!

Въпреки страховете си аз се качих в койката си и заспах.

Късметът беше все тъй верен на капитан Блокуърд — когато се събудих, корабът безшумно бе потеглил. Лека мъгла замрежваше хоризонта. Вятърът беше само полъх, но достатъчен да понесе кораба.

Когато слънцето се вдигна в небето и освети далечината, вече се виждаха високите ветрила на британския крайцер. Да, късметът на капитана беше изключителен! Май вятърът се бе усилил! Тогава набързо накърнените през нощта ветрила се издуха като мехове и „Левиатан“ смело продължи курса си към Америките. Хубавичко бе измамил врага си.

След девет часа сутринта старият Лазар потвърди, че вече няма от какво да се страхуваме — крайцерът бе тръгнал да ни търси другаде и вече нямаше да ни настигне. Като предпазлив и опитен моряк той не бе бързал да пророкува. Затова още повече можеше да му се вярва. Но за мен идеше часът на големите изпитания.

Както всеки ден, аз приготвих храната на робите. Смътно разчитах на провидението, за да се измъкна от опасността, която усещах, че се приближава. Малко преди десет часа шестима моряци слязоха при робите. Шестима други дойдоха в кухнята, за да отнесат канчетата, които бях напълнил.