Пол Фабрис - Тревога

Изтекоха няколко минути. Чаках, изпълнен с безпокойство. Противно на навиците си, черните сякаш не бързаха да се качват на палубата. Без съмнение, моряците бяха открили строшените решетки и вериги. Долу сигурно се развихряше бурно обяснение. Бях отчаян. Какво ли наказание щеше да се стовари на главата ми!

Потърсих с очи капитана. Видях го в другия край на кораба, на мостика. Изведнъж той се обърна и погледна към средата. Нямаше никакво съмнение, тон губете търпение я явно това забавяне на робите го озадачаваше.

Знаех, че всичко ще се проваля. Блокуърд се отправи към парапета на задната надстройка. Щеше да слезе на палубата. Дългата му сянка се спря. Какво ставаше? Гледаше към централния люк. Капакът му бе вдигнат. Никакви моряци, а къдрави глави, които излитаха като гюллета. Черните нахлуха на палубата, надавайки дивашки викове. Другите люкове избълваха нови орляци.

Изненадани, моряците не се и опитаха да се съпротивяват… Повечето потърсиха прикритието на задната надстройка. Блокуърд изкрещя, за да ги сбере около себе си. Неколцина притичаха към предната надстройка. Черните ги последваха. Някои от тях размахваха брадви и чукове. Белите нямаха време да се барикадират, те се спуснаха към кухнята, където са намирах аз заедно с шестимата моряци, дошли за храната на робите.

Като ме видяха, черпите спряха. На едного от моряците обаче съвсем не на място му хрумна да грабне кухненския нож и да го размаха с надеждата да ги стресне. Ефектът беше съвсем друг. Робите нададоха заплашителни викове и пристъпиха още по-напред. Не бях сигурен дори за моята собствена съдба.

Но видях редиците на черните да се разтварят. Появи се Тимеата. Той нареди на своите сънародници да не се приближават повече и да престанат да се заканват. Това веднага внесе спокойствие. Тогава Тимеата се обърна към моряците:

— Не се опитвайте да се биете с нас! Виждате — ние сме повече и имаме брадви и чукове. Не искаме да ви сторим зло. Само с капитана искаме да се разправим. Докато го хванем, ще трябва да ви вържа. Когато станем господари на кораба, ще ви освободя. Не се противете!

Моряците се колебаеха. Някои зароптаха.

— Подчинете се — обадих се и аз, — само това може да ви спаси.

Този, който държеше кухненския нож, го пусна. По знак на Тимеата няколко чернокожи, дето бяха донесли въжета, се приближиха към нас. Бързо завързаха моряците, но без грубости.

— Ела с мен — повика ме после Тимеата. — Ти си от нашите! Ти си нашият спасител.

Без да имам време да помисля, аз се оставих да ме повлекат чернокожите, които ме приветствуваха с бурни възгласи. Вътре в себе си аз се колебаех. Малко против волята ми чернокожите искаха да ме направят техен глава. Тази чест ме плашеше много, но беше прекалено късно да отстъпвам. Бях се замесил в едно приключение, съвсем различно от това, за което бях мечтал, когато в моето тихо селце кроях безобидни заговори срещу императора.

Тласкан от една ревяща тълпа, аз стигнах с Тимеата до задната надстройка. Там трябваше да спрем. Трапът, който свързваше палубата с надстройката, беше вдигнат; Блокуърд и моряците се бяха укрепили зад парапета. Цяла редица пушки бяха насочени към нас. Това, от което най-много се страхувах, бяха двете малки бронзови оръдия, които подаваха гърлата си. Тези малки оръдия можеха с няколко залпа да разчистят палубата. Като поразмисли човек, нашето положение не беше много добро. Съвсем не бяхме спечелили още играта.

Когато капитанът видя, че чернокожите се колебаят, той им нареди:

— Върнете се веднага в клетките. Ако се подчините, обещавам, че не само няма да ви накажа, ами ще ви увелича дажбите. Правете каквото ви заповядам, инак ще накарам гръмотевицата да продума.

Докато говореше, той поглаждаше задницата на едно от оръдията. Робите се възпротивиха както на обещанията, така и на заплахите. Капитанът едва бе свършил със своите увещания и брадви и чукове полетяха към задната надстройка.

Моряците не отвърнаха със стрелба, както се опасявах аз. Блокуърд им забрани. Това търпение се обясняваше единствено с желанието да не намалява черния си товар дори и с един-двама роби. Всеки изстрел би му струвал хиляди франкове. Преди да стигне дотам, той искаше да опита всички други начини, с които разполагаше, за да подчини бунтовниците.

Той нареди да пръснат по палубата четиривърхи гвоздеи. Тъй като чернокожите бяха боси, гвоздеите им отваряха болезнени рани. Наложи се да отстъпим до гротмачтата.