Джон Чийвър - Влакът в пет и четирийсет и осем

Кондукторът подаде глава през вратата и извика:

— Шейди Хил! Следващата гара Шейди Хил.

— Сега — каза тя. — Сега тръгнете пред мен.

Мистър Уоткинс изведнъж се събуди, облече палтото си, нахлупи шапката и се усмихна на мисис Комптън, която събираше пакетите си с много ръкомахания. Стигнаха вратата. Блейк се присъедини към тях, но никой от двамата не го заговори и не даде вид, че е забелязал жената зад гърба му. Кондукторът отвори вратата и Блейк съзря на платформата на другия вагон неколцина свои съседи, които също бяха изпуснали експреса и сега търпеливо и уморено чакаха в бледата светлина пътуването им да свърши. Той вдигна глава, за да види през вратата изоставената голяма къща вън от града с табелката „Минаването забранено“, закована на едно дърво. После се появиха бензиновите цистерни. Железобетонните подпори на моста минаха толкова близо до отворената врата, че той би могъл да ги докосне. После изникнаха първите електрически стълбове на северния перон, табелата „Шейди Хил“ в черно и златно, малката затревена площ и цветната леха, поддържани от дружеството за подобряване на бита. След това таксиметровата колонка и един ъгъл от старомодното депо. Отново заваля; като из ведро. Той чуваше плисъка на водата и виждаше светлините, отразени в локвите и лъскавия паваж. Безгрижният шум на плясъка и шуртенето създаваха в съзнанието му представата за убежище, така леко и странно, сякаш принадлежеше към такова време от живота му, за което вече не можеше да си спомни.

Той слезе по стълбите. Тя го следваше плътно зад гърба му. Десетина коли чакаха на гарата със запалени мотори. Няколко души слязоха и от останалите вагони. Той познаваше повечето от тях, но никой не предложи да го откара. Хората вървяха поотделно или по двойки и се придържаха нарочно към покритата страна на перона, за да се запазят от дъжда. Клаксоните на колите ги призоваваха. Време беше за прибиране в къщи, време за аперитив, време за любов, време за вечеря. Той различаваше светлините на хълма — светлини, при които къпеха децата, готвеха месото, миеха чиниите, светлини, които блестяха в дъжда. Една по една колите прибираха главите на семействата, докато останаха само четирима. Двама от забравените пътници заминаха с единственото такси в селото. „Съжалявам, мили — каза нежно на съпруга си една жена, появила се няколко минути по-късно. — Всичките ни часовници са назад.“ Последният пътник погледна ръчния си часовник, погледна дъжда и тръгна смело пеш. Блейк го видя да тръгва и му се стори, че те имат някаква особена причина да си кажат „сбогом“. Но не както казваме „сбогом“ на приятели след забавление, а както изричаме „сбогом“, когато сме изправени пред неумолимата и нежелана раздяла с духа или със сърцето. Стъпките на човека отекнаха, когато прекоси паркинга към тротоара, и после стихнаха. В гарата започна да звъни телефон. Звънеше силно, на равни интервали, но никой не отговаряше. Сигурно някой искаше да разбере кога тръгва следващият влак за Олбъни, но мистър Фланаган, началник-гарата, си бе отишъл преди един час в къщи. На тръгване беше угасил всички лампи. Светеше само в празната чакалня. Светеха лампи тук-таме и на перона с онази особена тъга на мижавата и безцелна светлина. Те осветяваха хавайската танцьорка, двойката, която пиеше наздравицата, и гумения ток.

— Никога не съм била тук — каза жената. — Мислех, че ще изглежда по-различно. Не мислех, че ще бъде толкова занемарено. Да се махнем от светлината. Идете ей там.

Боляха го краката. Останал беше без сили.

— Хайде! — изкомандва тя.

На север от гарата имаше магазия, въглищен склад и заливче, където месарят, фурнаджията и шефът на автосервиза връзваха лодките си, с които в неделя ходеха на риба. Сега лодките бяха пълни догоре с вода от дъждовете. Както вървеше към складовете, Блейк усети, че нещо прошумя на земята и се чу скърцащ звук. Той видя един плъх да подава глава от книжна кесия и да се взира в него. Плъхът сграбчи със зъби кесията и я повлече към близкия канал.

— Спрете! — извика тя. — Обърнете се. О, аз трябва да изпитвам жал към вас. Погледнете лицето си. Вие не знаете какво съм преживяла. Плаша се да излизам денем. Страхувам се, че небето ще рухне върху мен. Аз съм едно нещастно пиленце-миленце. Чувствам се на себе си само когато започва да се стъмва. И все пак съм по-добра от вас. Все още понякога сънувам добри сънища. Сънувам пикници, небесния рай, братството между хората, замъци на лунна светлина, река с плачещи върби по целия й бряг и непознати градове, а и знам малко повече за любовта от вас.