Джон Чийвър - Влакът в пет и четирийсет и осем

О, това било толкова просто! Поръча си мартини и си проправи път с рамо между двама мъже, седнали на бара, така че ако тя речеше да погледне през прозореца, щеше да го загуби от очи. Заведението беше пълно с хора, дошли да обърнат по чашка, преди да се приберат в къщи. Те бяха внесли с дрехите си, с обувките и чадърите си горчивия дъх на мокрия здрач отвън. Щом отпи от коктейла си, Блейк започна да се отпуска, огледа около себе си обикновените, предимно немлади лица, които го заобикаляха и които се тревожеха, ако изобщо се тревожеха, за данъците и за това кой ще стане шеф на търговския отдел. Той се помъчи да си спомни името на онази жена — мис Дент, мис Бент, мис Лент — и се изненада, като откри, че не може да си го спомни, макар че се гордееше със силата и обхвата на паметта си, а всичко това се бе случило само преди шест месеца.

Един следобед личният състав му я изпрати горе — той търсеше секретарка. Пред него се изправи смугла жена, навярно двайсет и няколко годишна, слаба и стеснителна. Роклята й беше семпла, фигурата и — нищо особено, единият чорап обут накриво, но гласът й беше мек и той пожела да я изпробва. Минаха няколко дни и тя му довери, че е прекарала осем месеца в болница и след това й било трудно да си намери работа. Дошла беше да му благодари, че й бе дал тази възможност. Косата й беше черна, очите също. Тя си отиде и остави приятното впечатление за мрак. Като я опозна по-добре, той долови, че тя е свръхчувствителна и поради това самотна. Веднъж като му разказваше как си представя живота му — пълен с приятели, пари, голямо и обичащо семейство, — той откри у нея особено чувство на празнота. Тя, изглежда, си въобразяваше, че животът на останалите хора е много по-блестящ, отколкото в действителност. Един път остави роза на бюрото му. Той я хвърли в кошчето за боклук. „Не обичам рози“, каза й той.

Тя беше опитна и старателна машинописка. Възражение предизвикваше само един неин недостатък — почеркът й. Очаквал бе да пише кръгли, наклонени наляво букви и в почерка й имаше непрекъснато следи от това, но примесени с тромави печатни букви. Писането й оставяше чувството, че тя е жертва на някакъв вътрешен, някакъв емоционален конфликт, който в своята свирепост е нарушил гладкостта на редовете, написани върху хартията. Изминали бяха три седмици от постъпването й, не повече. Останаха до късно една вечер и след работа той й предложи да я почерпи нещо. „Ако наистина ви се пие — каза тя, — аз имам малко уиски в квартирата си.“

Живееше, в стая, която приличаше на килер. В един ъгъл бяха струпани куфари и кутии за шапки и макар че стаята едва побираше леглото, тоалетната масичка и стола, на който бе седнал, до една от стените бе изправено пианино с албум Бетховенови сонати на стойката за ноти. Тя му подаде чашата с уиски и каза, че ще отиде да облече нещо по-удобно. Той я насърчи. Нали за това беше дошъл? Ако би имал някакви угризения, те щяха да бъдат от чисто практическо естество. Нейната свенливост, представата й, че е пропуснала нещо в живота си, обещаваха да го запазят от всякакви последици. Голяма част от многото жени, които бе познавал, си приличаха в едно: липсваше им самочувствие.

Когато един час по-късно той се обличаше, жената плачеше. Чувстваше се прекалено доволен, стоплен и сънлив, за да се разтревожи много от сълзите й. Докато се обличаше, забеляза една бележка, написана от нея до чистачката. Единствената светлина идваше от банята — вратата беше отворена и в тази полусветлина ужасно разкривените букви съвсем не й подхождаха, сякаш това бе почеркът на някоя друга, съвсем недодялана жена.

На другия ден той направи единственото разумно нещо. Щом тя отиде да обядва, той се обади в личен състав и каза да я уволнят. Следобеда си даде отпуска. Няколко дни по-късно тя дойде в службата и пожела да го види. Той нареди на телефонистката да не я пуска. До тази вечер не беше я виждал.

Блейк изпи второто мартини и часовникът му подсказа, че е изпуснал експреса. Ще успее за пътническия в пет и четирийсет и осем. Когато напусна бара, небето беше още светло и продължаваше да вали. Той огледа внимателно улицата и видя, че нещастната жена си бе отишла. По пътя за гарата погледна един-два пъти през рамо — не го грозеше никаква опасност. Но все още не беше съвсем на себе си. Разбра, че е забравил кифлата си в бара, а не бе от хората, които забравят нещо. Това изневеряване на паметта му причини болка.

Купи се вестник. Пътническият влак беше полупразен и Блейк зае място откъм реката и свали шлифера си. Беше слабоват, с кестенява коса, посредствен във всяко отношение, ако, разбира се, не се удивите на бледността му, сивите му очи, противния му вкус. Обличаше се като всички нас, сякаш признаваше съществуването на някакви закони, ограничаващи разкоша. Шлиферът му беше кафеникав, с цвят на гъба. Шапката — тъмнокафява. Такъв беше и костюмът му. Освен няколкото ярки нишки във вратовръзката, в облеклото му съзнателно отсъстваше какъвто и да е цвят.

Читать дальше