Джон Чийвър - Влакът в пет и четирийсет и осем

— Здравейте, мис Дент — каза той.

— Имате ли нещо против да седна тук?

— Не, разбира се.

— Благодаря ви. Много сте любезен. Не искам да ви притеснявам. Не искам…

Той се бе уплашил, когато вдигна поглед и я видя, но плахият й глас бързо върна увереността му. Блейк се отмести — този безполезен и инстинктивен жест на гостоприемство — и тя седна. Въздъхна. Той усети миризмата на мокрите й дрехи. Носеше безформена черна шапка с евтино перо, зашито на нея. Видя, че палтото й е от тънък плат. Носеше ръкавици и държеше голяма дамска чанта.

— Сега в тази ли посока живеете, мис Дент?

— Не.

Тя отвори чантата и посегна за носната си кърпичка. Беше се разплакала. Той се озърна във вагона — никой не ги гледаше. Седял бе до хиляди пътници във вечерния влак. Забелязвал бе дрехите им, дупките на ръкавиците и ако спяха и мърмореха насън, се питаше какви ли са грижите им. Бързо определяше всички, преди да зарови нос във вестника. Разделяше ги на богати и бедни, на умни и тъпи, на съседи и непознати. Но нито един от хилядите не бе плакал. Когато тя отвори чантата си, той си спомни нейния парфюм. Усетил го бе на кожата си онази нощ в квартирата й.

— Бях много болна — каза тя. — За първи път от две седмици напускам леглото. Бях страшно болна.

— Съжалявам, че сте боледували, мис Дент — каза той достатъчно високо, за да го чуят мистър Уоткинс и мисис Комптън. — Къде работите сега?

— Какво?

— Къде работите сега?

— О, не ме разсмивайте — каза меко тя.

— Не разбирам.

— Вие отровихте съзнанието ми.

Блейк изпъна врат и изправи рамене. Тези измъчени движения изразяваха краткото му, но безнадеждно желание да бъде на друго място. Присъствието й не предвещаваше нищо добро. Той си пое въздух и огледа с дълбоко чувство полупразния, полуосветен вагон, за да укрепи усещането си за реалност в един свят, където заплахите не бяха чак толкова много. До него достигаше тежкото й дишане и миризмата на просмуканото й от дъжда палто. Влакът спря. Слязоха една монахиня и мъж в работен комбинезон. Когато влакът отново потегли, Блейк сложи шапката си и посегна към шлифера.

— Къде отивате? — попита тя.

— В съседния вагон.

— А, не! — каза тя. — Не, не, не. — Тя доближи бялото си лице толкова близо до ухото му, че той усети топлия й дъх на бузата си. — Не правете това! — прошепна тя. — Не се опитвайте да ми избягате. Имам пистолет и ще ви убия, а не искам! Единственото ми желание е да разговарям с вас. Не мърдайте или ще ви убия. Недейте, недейте, недейте.

Той знаеше, че и да поиска, не би могъл да се изправи и да извика за помощ. Езикът му се беше подул и станал два пъти по-голям и когато се опита да го помръдне, той ужасно се залепи за небцето. Краката отмаляха. Помисли, че онова, което трябва да направи, е да изчака сърцето му да усмири лудешкото си биене и тогава трезво да прецени опасността. Жената седеше малко косо и пистолетът в чантата бе насочен право в корема му.

— Разбирате ме, нали? Разбирате, че говоря сериозно.

Той се опита да каже нещо, но все още беше занемял. Само кимна.

— Сега ще помълчим — каза тя. — Така се развълнувах, че мислите ми се объркаха. Ще помълчим, докато събера мислите си.

Блейк се мъчеше да си внуши, че помощ не може да дойде. Беше въпрос на минути. Все някой щеше да забележи израза на лицето му или нейната странна поза, щеше да спре, да се намеси и всичко щеше да приключи. Оставаше му да чака, докато някой забележеше положението му. Той виждаше от прозореца реката и небето. Облаците се търкаляха надолу като жалузи и докато ги наблюдаваше, ивица оранжева светлина заблестя на хоризонта. Блясъкът се разля — той виждаше как се движи над вълните, докато покри бреговете на реката с бледа огнена светлина. После угасна. Помощ ще се появи след минута — окуражаваше се той. Помощта ще дойде преди следващата спирка. Но влакът спря, хора слязоха и се качиха, а той продължаваше да живее по милостта на жената, седнала до него. Блейк не допускаше възможността да не се появи помощ. Възможността да не забележат състоянието му. Това, че мисис Комптън можеше да си помисли, че води на вечеря в Шейди Хил някоя своя бедна роднина, беше нещо, за което щеше да разсъждава по-късно. Слюнката му се върна в устата и той проговори.

— Мис Дент.

— Да.

— Какво искате?

— Да поговоря с вас.

— Елате в службата.

— О, не. Три седмици ходих всеки ден.

— Можете да поискате среща.

— Не — каза тя. — Мисля, че можем да поговорим и тук. Аз ви написах писмо, но бях толкова болна, че не успях да го пусна. В него съм изложила всичките си мисли. Обичам да пътувам. Обичам влаковете. Винаги съм съжалявала, че не съм могла да си позволя лукса да пътувам. Предполагам, че вие всяка вечер гледате пейзажа и вече не го забелязвате, но пейзажът е приятен за човек, който е лежал дълго на легло. Казват, че Той не е в реката и хълмовете, но аз мисля, че е там. Къде ще намерим мъдростта? Къде ще открием просветлението? Те не са в мене, казва дълбината. Те не са в мене, казва морето; ние чухме силата с ушите си, казват разрушението и смъртта. О-о, знам какво си мислите. Мислите си, че съм луда. Бях отново много болна, но ще се поправя, ще ми стане по-добре, като разговарям с вас. Преди да постъпя на работа при вас, бях дълго време в болница, но там не се опитаха да ме излекуват, а само искаха да отнемат самоуважението ми. Сега от три месеца съм без работа. Но дори и да се наложи да ви убия, не могат да ми сторят нищо друго, освен пак да ме върнат в болницата. Така че аз не се страхувам. Но нека помълчим още малко. Трябва да се успокоя.