Робърт Чеймбърс - Жълтият знак

— Какво представлява? — заинтересувах се.

— „Кралят в жълто“.

Бях смаян. Кой я беше сложил там? Как изобщо се бе появила в апартамента ми? Много, много отдавна бях решил, че няма да отворя тази книга каквото и да се случи, и нищо на света не би ме накарало да си я купя. Опасявайки се, че любопитството би ме подтикнало да я разтворя, аз никога не се заглеждах в нея в книжарниците. Дори и да бях имал смелостта да я зачета, чудовищната трагедия, случила се с младия Кастейн, когото познавах лично, ме възпираше да се гмурна в зловещите й страници. Винаги бях отказвал да слушам каквото и да било относно съдържанието й, а и никой всъщност не дръзваше да обсъжда втората й част на висок глас. Ето защо нямах и най-малка представа какво ли биха могли да крият жълтите й корици. Стоях като парализиран и се взирах в книгата, сякаш тя бе отровна змия, готова всеки миг да ме ухапе.

— Не я докосвай, Теси — изрекох. — Стой далеч от нея и слез долу.

Самото ми предупреждение бе достатъчно, за да възбуди любопитството й, и преди да мога да сторя нещо, тя вече бе взела книгата в ръце и, смеейки се, се разтанцува из ателието с нея.

— Теси! — извиках, напускайки библиотеката. — Чуй ме, абсолютно сериозен съм. Пусни веднага тази книга! Не искам да я отваряш!

Ателието беше пусто. Започнах да обикалям приемните, спалните, пералното помещение, кухнята и трапезарията, след което се върнах в библиотеката и предприех по-задълбочено търсене. Тя се бе скрила толкова добре, че я намерих едва след половин час, сгушена под решетъчния прозорец на складовото помещение горе. Бе цялата побеляла, трепереше и не продумваше нито дума — явно беше наказана за глупостта си, понеже „Кралят в жълто“ лежеше до краката й, отворена на втората си част. Погледнах отново към Теси и видях, че вече бе твърде късно. Тя бе надзърнала в „Кралят в жълто“. Хванах я за ръката и я поведох към ателието. Тя изглеждаше замаяна и когато й казах да легне на канапето, се подчини веднага, без да пророни и дума. След известно време затвори очи и дишането й стана равно и дълбоко, но не бях в състояние да кажа спеше ли или е будна. Докато стоях тихичко край нея, тя нито проговори, нито направи някакво движение. Изправих се бавно и се запътих към неизползваното складово помещение горе. Когато пристъпих вътре, вдигнах жълтата книга с ръката, която ме болеше по-малко — имах чувството, че е тежка като олово. Занесох я в ателието, разположих се на килимчето до канапето и я изчетох внимателно от началото до края.

Когато привърших, изтощен от напора на обзелите ме чувства, аз пуснах книгата на пода и уморено се наведох над Теси, която лежеше на канапето. Тя отвори очи и ме погледна.

Дълго време разговаряхме с една смразяваща монотонност, преди да осъзная, че всъщност обсъждаме „Кралят в жълто“. О, грехът да пишеш такива слова! Слова, които са чисти като кристал, прозрачни и музикални като пенещи се ручеи, слова, които искрят и блещукат като отровните диаманти на Медичите! О, проклятието, безнадеждната обреченост на душата, която омагьосва и парализира човешките същества с подобни слова! Слова, понятни и за мъдреците, и за невежите, слова по-ценни от скъпоценни камъни, по-успокояващи от Райска музика, по-ужасяващи от самата Смърт!

Ние продължавахме да си говорим, без да обръщаме внимание на непрестанно сгъстяващите се сенки, а тя ме умоляваше да захвърля надалеч брошката от черен оникс, върху която бе инкрустиран — както вече знаехме — Жълтия знак. Никога не ще разбера защо отхвърлих тази идея, макар че дори в този час, когато пиша тази изповед тук в спалнята си, бих искал да зная какво бе онова, което ме възпря да откъсна Жълтия знак от гърдите си и да го хвърля в огъня. Сигурен съм, че исках да направя това, както и че Теси неистово ме умоляваше. Нощта се спускаше и часовете започнаха лениво да се тътрят, обаче ние не спирахме да говорим за Краля и Бледата маска, когато камбаните на обвитите в мъгла кули на мрачния град удариха полунощ. Говорехме за Хастур и Касилда, а през това време мъглата се кълбеше срещу чернотата на прозорците, тъй както мътните вълни се кълбят, пенят се и се разбиват в бреговете на Хали.

Къщата сега бе изключително тиха и нито звук от застланите с мъгла улици не нарушаваше тишината. Теси лежеше сред възглавниците, лицето й — досущ като сиво петно в здрача, ръцете й бяха вплетени в моите и аз знаех, че тя знае и чете моите мисли по същия начин, както аз четях нейните, защото бяхме разгадали тайната на Хиадите и фантомът на Истината сега бе пробуден. После, докато си отговаряхме един на друг, бързо, тихо, мисъл срещу мисъл, сенките се размърдаха в тъмнината около нас и ние дочухме слаб звук, идващ от много, много далеч. Той се приближаваше все по-близо и по-близо, монотонно проскърцване на колела, все по-близо и по-близо, когато изведнъж секна — точно пред вратата. Аз се втурнах към прозореца и видях обагрената в черно катафалка. Портата долу се отвори и затвори, а аз се притиснах треперещ до вратата и я залостих, макар и да знаех, че никакви ключалки или резета не биха могли да задържат навън съществото, което идваше за Жълтия знак. Чувах го как се движи изключително тихо из коридора. Сега беше пред вратата и ключалките мигом изгниха и се разпаднаха при докосването му. Той влезе вътре. Аз се взирах напрегнато в мрака, но когато той влезе в стаята, не го видях. Едва щом ме обгърна в ледените си обятия, го усетих, закрещях и се запротивлявах със смъртна ярост, но той откъсна ониксовата брошка от сакото ми и ме удари с всичка сила в лицето. Тогава, докато падах, чух немощния писък на Теси и разбрах, че тя е предала Богу дух. Страшно много ми се искаше да я последвам, защото знаех, че Кралят в жълто е разтворил дрипавата си мантия и че само Христос сега е в състояние да ме спаси.