Джеймс Чейс - Положи я сред лилиите

Минах през стаята и спрях до друг шкаф, намерих една резервна униформа и изпробвах сакото. Беше ми почти по мярка — малко по-голямо, но достатъчно добро. Преоблякох се, като оставих пижамата си на пода. Почувствах се много по-добре, след като отново бях с панталон и обувки. Пижамата и босите крака не са най-добрата екипировка за бой. Мушнах палката в страничния си джоб и ми се прииска да имах пистолет.

В дъното на шкафа намерих еднопинтова бутилка ирландско уиски. Счупих печата, отвъртях капачката и отпих. Алкохолът премина като коприна надолу и експлодира като бомба в стомаха ми.

Хубав алкохол, помислих си, и за да бъда напълно сигурен, ударих още една глътка. Все още ми се струваше много добър. Прибрах бутилката в страничния си джоб и се насочих към вратата. Започвах да се съвземам.

Когато отворих вратата, чух стъпки. Стоях по-тих от мишка, която вижда котка, и чаках. Сестрата с продълговатото лице вървеше по коридора и си тананикаше под носа. Мина съвсем близо до мен и щеше да ме види, ако беше погледнала в моята посока, но не погледна. Тя продължи напред, отвори една врата в другия край на коридора и влезе в полутъмна стая. Вратата се затвори.

Чаках със спотаен дъх. Чувствах се много по-добре след уискито. Минутите летяха. Едно перце, което течението бе промушило под вратата, полетя през коридора сякаш се извиняваше. Изведнъж по прозореца с решетката заплиска дъжд. Вятърът въздишаше около къщата. Аз продължавах да чакам. Не исках да удрям сестрата с палката, ако можех да го избегна. Имам предразсъдъци относно удрянето на жени; вместо това те ме удряха.

Сестрата отново се появи, мина по коридора, извади ключ и преди да усетя какво прави, отключи вратата. Видях вратата да се отваря и стълбище, водещо към нещо осветено някъде долу. Скочих напред, но тя беше минала през прага и затвори вратата зад себе си.

Както и да е, казах си утешително, така или иначе още не бях готов да си тръгна. Вратата можеше да почака. Реших, че ще разгледам стаята, която сестрата току-що беше напуснала. Може би в нея беше Анона.

Извадих палката, устоях на изкушението да отпия още една глътка от уискито и тръгнах по коридора. Спрях пред вратата, долепих ухо до нея и се ослушах. Не чух нищо, освен вятъра и дъжда, който плющеше по прозореца. Хвърлих поглед през рамо. Никой не надничаше към мен от останалите врати. Коридорът изглеждаше самотен и пуст като църква в понеделник следобед. Натиснах дръжката и бавно я завъртях. Вратата се отвори и аз надникнах в стая, направена и мебелирана точно като онази, в която бях държан като затворник.

Имаше две легла, едното от които — празно. В другото, срещу мен, лежеше жена. Синята нощна лампа хвърляше призрачна светлина върху чаршафа и върху бялото й лице. Ореол от руса коса почиваше върху възглавницата. Очите изучаваха тавана с обърканото изражение на загубило се дете.

Отворих малко по-широко, влезнах тихо в стаята, затворих и се опрях на вратата. Запитах се дали щеше да изпищи. Тапицираната с гума врата сякаш ме увери, че и да го направи, никой нямаше да я чуе. Но тя не го стори. Очите й продължиха да гледат тавана, но един нерв на бузата й започна да трепка. Аз чаках. Нямаше нищо спешно, така че реших да не я плаша.

Погледът й бавно се придвижи от тавана към стената и от стената към мен. Очите ни се срещнаха. Осъзнах, че дишам едва-едва и че палката в ръката ми е толкова ненужна, колкото пистолет по време на спявка. Пъхнах я обратно в джоба си.

Тя ме изучаваше, нервът трепкаше, очите й се разширяваха.

— Здравей — казах бодро, но тихо. Дори успях да се усмихна.

Малой и доброто му отношение към болните: талант, който внуците му ще обсъждат със затаен дъх — ако изобщо някога имаше внуци, което беше съмнително.

— Кой си ти? — тя не извика, нито се опита да се покатери по стената, но нервът на бузата й продължаваше да трепка.

— Нещо като детектив — отвърнах, като се стараех да я успокоя. — Дошъл съм да ти помогна да се върнеш вкъщи.

След като се бях приближил до нея, можех да видя, че зениците на сините й очи са като върхове на топлийки.

— Нямам никакви дрехи — каза тя. — Взеха ми ги.

— Ще ти намеря други. Как се чувстваш?

— Добре — русата глава се завъртя надясно, после наляво. — Но не мога да си спомня коя съм. Мъжът с бялата коса ми каза, че съм си загубила паметта. Той е симпатичен, нали?

— И на мен така ми казаха — рекох предпазливо. — Но искаш да си отидеш вкъщи, нали?

— Аз нямам дом — тя извади дълга гола ръка изпод чаршафа и прокара нежни пръсти през русата си коса. Дланта й се плъзна надолу, докато не напипа трепкащия нерв. Тя притисна пръста си към него, сякаш, за да го скрие. — Загубила се е, но сестрата каза, че я търсят. Ти да не си я намерил?