Джеймс Чейс - Положи я сред лилиите

— Да — отвърна Хопър и пламъкът в очите му започна да гасне. — Ще го направим.

Чудех се дали е достатъчно безопасно да се опитам да взема ключа в този момент, но реших да не го правя. Не бях сигурен как ще постъпи брат Куел. Ако ме хванеше да го правя, този факт щеше да натъжи младия му живот дори повече, отколкото бе натъжен досега.

— Ще измисля плана — казах на Хопър. — Бланд е много хитър. Няма да е лесно да го хванем в капана.

Хопър изглежда се беше успокоил и лицето му спря да се криви.

— И аз ще измисля план — отвърна той.

Останалата част от вечерта мина за него в изготвяне на плана, а за мен — с мисълта какво щях да правя, ако се освободях от белезниците. Не изглеждаше особено вероятно да успея да се измъкна от сградата, но ако намерех Анона Фрийдландър и поговорех с нея и й кажех, че скоро ще я освободим, времето ми нямаше да бъде загубено напразно. После, когато Кермън се появеше — а аз бях сигурен, че рано или късно той ще се появи — нямаше да е необходимо да губим ценно време в търсенето й.

От време на време Куел надникваше в стаята. Той само подаваше глава от вратата, а Хопър беше прекалено зает, за да го забележи. Правех му шъткащи знаци всеки път щом се появеше и посочвах към Хопър, като поклащах глава. Куел, който сега приличаше на кон повече от всякога, кимваше и тихо изчезваше.

Около осем той ми донесе подноса с вечерята, при-ближи се до долната част на леглото на Хопър и му се усмихна.

— Искате ли да хапнете нещо, мистър Хопър? — попита той придумващо.

Реакцията на Хопър дори мен накара да подскоча, а Куел едва не получи инфаркт. Той се хвърли към него и го сграбчи за бялото сако, сякаш ръцете му бяха направени от някакъв еластичен материал. Куел се дръпна назад, препъна се и едва не падна. Лицето му стана бяло като хоросан.

— Не мисля, че мистър Хопър иска да яде — рекох, а парчето пиле, което дъвчех, изведнъж придоби вкуса на талашит. — Не смятам, че и аз вече искам.

Но Куел явно хич не се интересуваше какво чувствам аз. Той изхвърча от стаята — една бяла ивица, разцепваща въздуха — и трясна вратата.

Хопър отметна завивките настрани и се хвърли след него, падна с трясък на пода, тъй като беше хванат за глезена, и започна да пищи. Обърна се диво към веригата, наранила глезена му. После като видя, че не може да се освободи, превъртя се обратно в леглото и се нахвърли върху веригата на белезниците. Започна да я дърпа, а аз го гледах вледенен. От моята позиция тя изглеждаше ужасно несигурна. Мисълта, че тоя луд може да се освободи, докато аз все още бях с белезници, ме накара да потръпна. Ръката ми напипа звънеца и го натисна.

Сега Хопър държеше веригата с двете си ръце и опрял крака в долната табла на леглото се изпъна назад, почервенявайки от напрежението. Таблата се изви, но удържа на натиска и веригата също устоя. Накрая той се отпусна назад запъхтян и аз знаех, че опасността е отминала. Усетих, че лицето ми се е изпотило. Без дори да го осъзнавам, току-що бях преживял най-ужасните минути в живота си.

Зачервеното лице на Хопър сега беше станало бяло. Той лежеше неподвижно със затворени очи, а аз чаках и го наблюдавах. След известно време, за мое най-голямо учудване, той захърка.

После Куел влезе в стаята, носейки усмирителна риза. Лицето му беше бледо, но решително.

— Спокойно — казах му аз и се учудих от това, че гласът ми трепереше. — Той заспа. По-добре хвърли един поглед на белезниците му. Помислих си, че ще се освободи.

— Не би могъл — отвърна Куел и пусна усмирителната риза на пода. — Веригата е специално изработена. — Той се приближи и погледна Хопър. — По-добре да му сложа една инжекция.

— Не ставай глупак — рекох остро. — Бланд нареди да не се доближаваш до него.

— О, все пак трябва да му се бие инжекция — от-върна Куел. — Ако получи нов пристъп може да бъде много лошо за него. Не умирам от желание да го направя, но това ми е задължение.

— По дяволите задължението ти — казах нетърпеливо. — Да се занимаваш с тоя човек е все едно да държиш бомба. Остави го на мира.

Куел се доближи предпазливо до леглото и погледна Хопър, който продължаваше да хърка тежко и, придобил смелост, Куел започна да оправя завивките. Наблюдавах го със затаен дъх, като се чудех дали Хопър се преструва или не. Питах се също дали Куел е само тъп или е много смел. Или беше пълен глупак, или имаше стоманени нерви, за да се приближи толкова близо до тоя лунатик.

Куел подпъхна чаршафа и се отдръпна. Видях по челото му малки капчици пот. Не беше тъп, реших аз. Тогава значи беше смел. Ако имах медал, щях да му го дам.