Джеймс Чейс - Положи я сред лилиите

Ноктите ми се впиха в дръжката и чекмеджето се отвори на около инч. Беше достатъчно, за да-го издърпам и то падна с трясък на пода. Пълно беше с кърпи и бинтове и висейки над таблата на леглото аз бясно зарових из тях, като търсех ключа.

Внезапно зад гърба ми се чу изскимтяване, което ми вдигна кръвното, но въпреки това за секунда не спрях неистовото си търсене. Накрая намерих ключа между две кърпи и плачещ за глътка въздух се изтеглих обратно на леглото и започнах да търся малката ключалка в белезниците. Глезенът ми кървеше, но не ми пукаше. Мушнах ключето в ключалката, завъртях го и белезниците се отвориха.

С едно движение скочих от леглото и се озовах в другия край на стаята. После спрях за миг, направих две стъпки назад и преглътнах внезапно придошлата слюнка.

Хопър ми хвърли един поглед над тялото на Куел. Озъби ми се и видях, че устата му е омазана с кръв. Навсякъде имаше кръв: на стената зад него, по чаршафа, по него и по Куел.

Куел лежеше напряко на леглото: безжизнен манекен с оплескани с кръв дрехи. Полуотворените му, изцъклени очи гледаха в мен с ужас. Хопър беше прегризал юголарната му вена. Беше по-мъртъв от мъртва скумрия.

— Дай ми ключа — прошепна Хопър едва-едва. — И други ще умрат тази нощ.

Отдръпнах се. Мислех си, че съм силен мъж, но не и в този момент: Малой гнусливецът със студена пот по лицето и парче олово в стомаха. В живота си бях виждал какви ли не ужасяващи гледки, но тази картинка спечели Оскара.

— Дай ми ключа или ще убия и теб — повтори Хопър и бутна тялото на Куел от леглото на пода, после започна да пълзи към мен, лицето му се кривеше, кръвта по устата му блестеше на светлината на лампата.

Беше някакъв абсолютен кошмар. Кошмар, за който човек можеше да разкаже на приятелите си; кошмар, на който те не биха повярвали.

Започнах бавно, заобиколно движение назад към вратата.

— Не излизай, Сийбрайт — каза Хопър, навеждайки се от леглото с вперен в мене поглед. — Дай ми ключа!

Стигнах до вратата и когато ръката ми обхвана дръжката, той нададе адски писък на разочарование и гняв и се хвърли от леглото към мен. Леглото се разклати, но устоя и свитите му пръсти задраскаха по килима на около шест фута от мен.

Треперех. Отворих вратата и едва не паднах навън в коридора. Когато сграбчих дръжката, за да затворя, от гърлото му отново се изтръгна ужасяващ животински вик.

Известно време само стоях в дългия, тих коридор. Сърцето ми подскачаше, коленете ми се подкосяваха, после бавно започнах да идвам на себе си. Като се подпирах с една ръка на стената, полека тръгнах към масивната врата в дъното на коридора. Минах покрай четири врати преди да стигна до нея. Прокарах ръце по повърхността, усещайки хладната гума под горещите си длани. Завъртях дръжката, но нищо не стана. Вратата беше заключена толкова здраво, колкото гроба на фараон.

Е, очаквах го. Но ако можех, имах намерение да се измъкна оттук. Мисълта да се върна в оная костница ме накара да потръпна. Хванах дръжката на вратата и я напънах. Нищо не излезе. Беше като да се опитваш да се прехвърлиш през Великата китайска стена.

Не беше това начинът да излезна.

Върнах се до другия край на коридора и разгледах решетките на прозореца. Нищо, освен железен лост, не би могло да ги помръдне, а дори и с него би отнело половин ден, за да се измъкнеш.

Следващата ми стъпка беше да си намеря оръжие. Ако можех да открия нещо, което да използвам като палка, трябваше само да се скрия до главната врата и да чакам някой да се появи. Q. Е. D. 21 21 Quod erat demonstrandum (лат.). — Което и трябваше да се докаже. Дори и на Малой понякога му идваха идеи.

Тръгнах по коридора. Първата врата, която опитах, беше отключена. Надникнах предпазливо в тъмнината, ослушах се, не чух нищо друго освен собственото си дишане, потърсих пипнешком електрическия ключ и светнах лампата. Вероятно това беше стаята на Куел. Чиста беше, подредена и спретната и наоколо не се виждаше никакво оръжие или нещо, което бих могъл да използвам за целта. При вида на една бяла униформа, окачена на закачалка, ми просветна идея. Вмъкнах се в стаята и пробвах сакото. Седеше ми не по-добре, отколкото би стояла кожата на къртица на полярна мечка, така че отхвърлих идеята.

Следващата стая също беше празна. Над мръсното легло имаше цветен плакат на момиче със силно изрязани бикини и наниз бисери. Тя ми се усмихна подканващо, но аз не й се усмихнах в отговор. Явно това беше стаята на Бланд.

Плъзнах се вътре и затворих вратата. След бързото претърсване на шкафа с чекмеджетата се сдобих освен с някои и други неща и с кожена палка с каишка, в която да промушиш китката — идеално оръжие за убиване, точно от каквото имах нужда.