Джеймс Чейс - Положи я сред лилиите

Той се втурна тромаво след мен през храстите, като се опитваше да ме стигне. Само че тези храсти върху пясъка изискваха внимание. Те не обичаха някой да се втурва отгоре им и той не бе направил и няколко скока, когато се спъна в един корен и се просна долу. Това ми даде време да си плюя на петите и да се насоча към мястото без храсти. Ако трябваше да се бием, не желаех да ми пречат храсти, клони и трева. Той беше много по-як от мен и имаше удар като ритник на катър, а аз бях все още замаян от удара по врата си и не исках да го преживявам отново. Единственият успешен начин да водя битката с него беше да имам достатъчно пространство за маневриране.

За броени секунди той отново бе на крака и се спусна подире ми. Добре се движеше — изравни се с мен, когато се измъкнах от последните храсти. Избегнах първата му атака и когато ми налетя отново, цапардосах го по носа, но отнесох такъв удар по главата, че зъбите ми изтракаха.

Когато отново се нахвърли върху мен, луната освети лицето му: студена, брутална маска на убиец, лице на човек, решил да те очисти и когото никой и нищо не могат да спрат. Отскочих назад, извъртях се и го цапардосах по смачканото ухо. Той залитна от удара ми и това ми вдъхна самочувствие. Може наистина да беше огромен, но все пак можеше да бъде както ударен, така и наранен. Той изсумтя, преви се, ръцете му със свити като куки пръсти се протегнаха към мен. Не чаках да ме нападне, а го атакувах, като използвах и двата си юмрука. Този път обаче не улучих лицето му. Ръцете му сграбчиха реверите на сакото ми и ме дръпнаха към него.

Замахнах с коляно, но такъв вид нападение му беше твърде добре познат и той вече се беше отместил настрани, за да посрещне тежкия удар на коляното ми с бедрото си. Когато го фраснах в ребрата, ръката му се изви и ме сграбчи за гърлото. Той отново изсумтя, но подобните му на стоманени куки пръсти се вкопчва-ха все по-надълбоко в гръкляна ми.

Тогава се нахвърлих върху него с все сила, защото знаех, че съм свършен, ако ме омаломощи, а тази парализираща хватка около гърлото ми би могла да пресуши силите ми за секунди, не успеех ли да се измъкна. Стоварих юмрука си в ребрата му и след като той продължи да стиска гърлото ми, насочих пръстите си към очите му.

Той изкрещя пронизително, пусна гърлото ми и отстъпи назад. Нахвърлих се върху него, като го налагах където ми падне. Той се държеше за очите и пое всичките ми удари. Нямаше какво да направи, така че скоро го свалих на колене. Беше безсмислено да си чупя юмруците в него, така че отстъпих назад и зачаках нова възможност да го нараня. Дишаше на пресекулки, опита се да се изправи, но не успя. Като стенеше, той отпусна ръце надолу, опитвайки да се повдигне, а аз точно това и чаках. Прицелих се и го цапардосах с юмрук, насочен откъм пясъка право към челюстта му. Той се претърколи назад и пльосна, дращейки пясъка като ранена катерица, опита се да се надигне на крака, строполи се и така си остана.

Приближих се до него. Беше вън от строя и като гледах кръвта, бликаща от очите му, изпитах съжаление. Не исках да го наранявам толкова лошо, но въпросът беше на живот и смърт. Поне не го бях убил.

Наведох се, измъкнах здравия кожен колан от кръста му, преобърнах го и му завързах ръцете зад гърба. Свалих и своя колан и го затегнах върху глезените му.

Беше доста тежък, за да го нося, а исках да се добера до телефона и до пистолета си. Реших, че ще издържи докато се върна, обърнах се и забързах към къщата.

Наложи се да почакам няколко минути, докато събудя Мифлин отново. Този път той се вбеси като стършел, когото си цапнал с мухогонка.

— Добре, добре — рекох. — Дуон е при мен.

— Дуон? — гневът се изпари от гласа му. — При теб?

— Да. Идвай. Вземи момчетата и джипката. Искам да поспя тая нощ.

— Дуон! Но Брандън каза…

— Майната му какво е казал Брандън — креснах. — Идвай и го прибирай.

— Потрай малко — отвърна мрачно Мифлин, — идвам.

Когато оставях слушалката, някъде навън откъм дюните задавено изгърмя пистолет. Направих два бързи скока към гардероба и сграбчих моя 38-калибров. Стигнах обратно до входната врата още преди ехото да е заглъхнало. Не изтичах навън под лунната светлина, а останах в сянката на верандата. Огледах се, но нищо не виждах и не чувах нищо, само усетих, че се изнервям.

После някъде зад палмите чух да се пали кола, която потегли с рязко сменяне на скоростите.

Слезнах тихо по стъпалата на верандата, като държах пистолета си с високо вдигнато дуло и тръгнах по пътечката, а после към осветената от лунната светлина ивица пясък. Звукът от отдалечаващата се кола ставаше все по-приглушен и по-приглушен, докато накрая съвсем заглъхна.