Джеймс Чейс - Положи я сред лилиите

Настъпи дълго, тежко мълчание. Чаках и се подсмихвах, като си представях изражението му.

— Салзър? — рече той накрая. Гласът му звучеше така, сякаш устата му бе пълна с горещи картофи.

— Точно така — приятелчето на Брандън.

— Сигурен ли си?

— Да. Както и да е, аз ще го идентифицирам, същото ще направи и Пола. Ще се радваме да го направим.

— Ще го направите ли? — в гласа му се прокрадваха колебание и вътрешна борба.

— Разбира се. Естествено. Салзър може да се ядоса, но освен на Брандън, на кого му пука за Салзър.

— О, по дяволите — измърмори с отвращение Мифлин. — Ще трябва да говоря с Брандън. Не ми се ще да си създавам подобни неприятности.

— Хайде, върви да говориш с него. И непременно му кажи, че не съм пропуснал да се обадя и на нощния дежурен редактор в „Хералд“, за да му разкажа тая история. Не би ми се искало да изтървете Дуон, само защото на Брандън не му се ще да огорчава приятелчето си.

— Не го прави — извика Мифлин. — Слушай, Вик, недей, за Бога, да намесваш и пресата. Това е нещо, което Брандън не би понесъл.

— Жалко, защото точно това смятам да направя. Кажи му го и тръгвайте да преследвате Дуон, ако на искате пресата да преследва вас. До скоро, Тим — и докато той продължаваше да вие, аз затворих телефона.

Пола и Кермън се бяха приближили до телефонната кабинка и слушаха.

— Изкара ли го от кожата? — попита Кермън, като потриваше ръце.

— Предизвиках само малка истерия. Изглежда не горят от желание да раздразнят Салзър. — Набрах, почаках и когато някакъв мъжки глас каза: „Редакцията на «Хералд»“, помолих да ме свържат с нощния редактор.

Отне ми две минути да му разкажа историята. Приз я така, както освирепял от глад човек приема обед от пет блюда.

— Салзър изглежда глези Брандън — обясних. — Не бих се учудил, асо Брандън се опита да потули тая работа.

— Вината няма да е моя, ако успее — отвърна нощният редактор и се засмя гадно. — Благодаря, Малой. Отдавна търсех тояга, с която да смачкам тоя плъх. Остави го на мен. Ще го оправя.

Затворих и излезнах от кабинката.

— Нещо ми подсказва, че дадох тласък на една малка неприятност — рекох. — Ако съм прав, Брандън няма да сънува приятни сънища нощес.

— Срамота — възкликна Кермън.

Карайте на север по булевард „Оркид“, минете край имението „Санта Роса“ и накрая ще стигнете до тесен път, който води към пясъчните дюни и към моята къщичка.

Тя не е нищо особено като място за живеене, но поне не се чува ничие радио и ако реша да пея по тиролски маниер във ваната, не преча на никого. Тя е с четири стаи, направена е от канадски чворест бор, градинката е с размера на носна кърпа и се поддържа в приличен вид от Тини, моя филипински прислужник. На сто метра от входната ми врата се плиска Тихият океан, а отзад, вляво и вдясно има храсти, пясък и полукръг от палми. Мястото е самотно и тихо като гроба на бездомник, но аз го харесвам. Вече повече от пет години живеех и спях там и не бих желал да живея или да спя на което и да било друго място.

След като излезнах от бара на Финеган, подкарах по песъчливия път към къщи. Часът беше двайсет минути преди полунощ. Имаше голяма като диня луна и страховити бели отблясъци осветяваха шубрака и пясъка като светлинките на фенерче. Морето приличаше на черно огледало. Въздухът беше горещ и неподвижен. Ако наблизо имаше някоя блондинка, нощта щеше да бъде романтична.

„Утрешният ден, казах си, докато карах, ще бъде пълен с работа“. Пола беше обещала да провери и двете завещания — на Макдоналд и на Джанет Кросби, веднага, щом отворят Съвета. Исках отново да се видя със сестра Гърни. Исках да разбера кой беше адвокатът на Морийн Кросби и да поговоря с него. Ако беше възможно, исках и повече информация за Дъглас Шерил. Ако завещанията не донесяха нищо интересно, ако адвокатът на Морийн Кросби се окажеше доволен от положението и ако не се явеше нищо гнило около Дъглас Шерил, реших, че ще върна петстотинте долара и ще сметна случая за приключен. Но някъде дълбоко в себе си бях абсолютно сигурен, че няма да сложа край на случая, макар че оставях разни доводи да ме убеждават, че си губя времето.

Спрях пред дървената барака, която ми служеше за гараж и минах по горещия пясък да отворя вратата. Върнах се в буика, вкарах го вътре, изключих двигателя и спрях да запаля цигара. Докато я палех, случайно погледнах в огледалото за обратно виждане. Погледът ми улови някакво движение в осветените от луната храсти.