Джеймс Чейс: Дай ми смокинов лист

— И какво стана после?

— Ето така умря Мич. Спаси живота на седемнадесет хлапета. Намерихме останките му и ги насипахме с лопата в брезентов чувал. Единствено по стоманената гривна с името му познахме, че е той.

— А какво стана с другите трима?

— Същото. Намерихме парчета кости, късове опечено месо… И за зла ирония, после се оказа, че в джунглата въобще не е имало виетнамци. Били са се изтеглили часове преди да стигнем до нея. След това големите началници потулиха тази мръсотия. Сложиха й смокинов лист, както казваме тук в агенцията. Генералът от авиацията, заповядал въздушния удар, беше прехвърлен другаде. Полковникът вдигна шум до Бога, но от висшето командване го накараха да млъкне. В мотивите за награждаването на Мич, за което полковникът настояваше упорито, беше написано, че получава медала, задето е успял да изведе седемнадесет души от засада, при което е бил убит от снайперист. — Чък сви рамене. — Това четиво, предполагам, е било по-приятно за стареца му, отколкото ако беше научил голата истина.

— Благодаря, че ми го каза Чък. Ще внимавам какво говоря пред баща му.

Чък придърпа папката към себе си.

— Аха. Чудя се що за човек е той. Ако е като сина си, наистина трябва да внимаваш.

На следващата сутрин, въоръжен с едромащабна карта и чанта с най-необходимото, тръгнах към Уест Крийк с една от служебните коли.

Макар че по-голямата част от живота си бях прекарал във Флорида, тези места бяха нови за мен. Съдейки по картата, Уест Крийк трябваше да се намира на няколко мили северно от Лейк Плесид. В пътеводителя, който прегледах преди да тръгна, пишеше, че това селце има население от 56 души, препитаващи се с развъждане на жаби, а както успях да науча, жабите носели доста пари, особено през зимата, когато е трудно да се ловят. Изглежда лъскавите ресторантчета но крайбрежието непрекъснато търсеха жабешки бутчета.

Стигнах дотам за малко повече от три часа. По пътя се отбих в Сърл — процъфтяващ фермерски градец, чиито жители отглеждаха домати, чушки, картофи и тикви. Според картата ми до Уест Крийк оставаха още няколко мили. Сутринта бях изпил само чаша кафе и вече чувствах глад. Освен това винаги е полезно да поговориш с местните хора, преди да се заемеш с истинската си работа.

Влязох в едно чисто на вид кафене ресторант и седнах на маса до прозореца, през който се виждаше главната улица. По нея не можеше да се мине от камиони, натоварени със зеленчуци.

Приближи се едно момиче и ми пусна секси усмивка. Беше хубава мацка — руса, със стегнати джинси и още по-стегната памучна фланелка.

— Какво да бъде? — попита тя и опря ръце върху масата, така че гърдите й да издуят плата.

— Какъв е специалитетът? — попитах аз и едва се въздържах да не бодна с показалец в по-близката гърда.

— Пилешка яхния. Този път пилетата не са починали от старост.

— Добре. Яхния да бъде.

Видях как добре оформеният й задник се полюлява на път към кухнята. Дори и дупките като Сърл имаха своите забележителности.

Край бара стоеше висок възрастен мъж с голям, бял, пожълтял от тютюневия дим мустак. Прецених, че кара седемдесетака. На главата си носеше изпоцапана каубойска шапка, а тъмният му костюм с годините беше придобил метален блясък. Старецът ме погледна, а аз му кимнах и му се усмихнах. Той се втренчи в мен продължително, след това взе чашата си и се приближи.

— Здравей — поздрави той и седна. — Не си тукашен, нали? В този край на света рядко се мяркат непознати физиономии.

— Само минавам оттук — отговорих аз. — Да поразгледам. В отпуск съм.

— Така ли? — Старецът отпи от чашата си. — Е, не е чак толкова лошо. Наоколо има доста интересни неща. Едно време в този район имаше алигатори. И сега са останали няколко нагоре по река Пийс.

— Виждал съм алигатори в Евърглейдс. Интересни животни.

Момичето донесе пилешката яхния, тропна чинията на масата пред мен и погледна стареца.

— Искаш ли нещо или само топлиш стола?

— Имам си — отговори той и вдигна чашата си. — Да бях с десет години по-млад и аз щях да ти покажа едно-друго.

— Ако беше с тридесет години по-млад, можеше и да се заинтересувам — отговори момичето със секси усмивката и отфуча към кухнята.

Старецът поклати глава.

— На днешно време младите нямат никакво уважение към старите.

Идеше ми да му кажа, че на днешно време младите нямат никакви причини да имат уважение към старите, но си замълчах. Нямаше смисъл да навлизам в подобна дискусия.

Започнах да ям пилешката яхния.