Джеймс Чейс - Има ли нещо по-хубаво от парите?

— Или ми казвате с други думи, че ако остане при вас, шансът й ще бъде илюзорен.

— Точно така. Доктор Цимерман…

— Колко ще струва?

— Това е нещо, което трябва да обсъдите с доктор Цимерман. Предполагам, че около триста долара на седмица. Тя ще бъде под личното му наблюдение.

Вдигнах отчаяно ръце. Нямаше да имат край набезите към моите пари.

— Окей, нека я прегледа и доктор Цимерман — казах аз. — Искам да разговарям с него веднага след като пристигне при вас.

— Ще бъде тук утре сутринта в единайсет часа.

Преди да си тръгна се отбих да видя Сарита. Още не беше дошла в съзнание. Тръгнах си с образа й, който буквално ме разкъсваше.

След като се прибрах направих си ревизия на финансовото си състояние. С оглед на допълнителните ми разходи по лечението на Сарита беше невъзможно да дам и долар вече на Рима. Имах четири седмици пред мен да я намеря и унищожа. Трябваше да го направя, дори това да означаваше да оставя Сарита за няколко дни.

На следващата сутрин се запознах с доктор Цимерман. Беше мъж на средна възраст с мършаво лице и проницателни очи. Притежаваше спокойни и вдъхващи сигурност маниери. Хареса ми от пръв поглед.

— Прегледах съпругата ви, мистър Холидей — каза той. — Изобщо не може да се поставя под въпрос идването и в санаториума ми. Уверен съм, че ще подобря значително състоянието й. Операцията като цяло е минала успешно, но определени нерви са били засегнати. Но въпреки това мисля, че мога да ги оправя. След три или четири месеца, когато укрепне, ще говоря с доктор Гудиър и ще съгласуваме следващата операция. Между нас казано, мисля, че мога със сигурност да спася паметта и даже да я изправим на крака, но за това е необходимо незабавно да я преместим в моята клиника.

— Колко ще струва?

— Триста долара на седмица за самостоятелна стая. Сестрата също струва пари — да кажем сто и седемдесет долара на седмица?

— А втората операция?

— Не бих могъл да кажа с точност, мистър Холидей. С тая уговорка, може би три хиляди, възможно е и четири хиляди.

Вече нищо не можеше да ме уплаши.

— Давайте — махнах с ръка аз и след малко продължих. — Налага се да напусна града за четири ли пет дни. Кога мислите, че състоянието на жена ми ще ми позволи да го направя?

Той се изненада леко.

— Твърде рано е още за това. Ще съм в състояние да ви кажа след две седмици. Дотогава опасността ще съществува.

И така изчаках още две седмици.

Върнах се в офиса и зарових глава в работата, така че да имам аванс, когато тръгнех за Рима.

Новият човек, който беше намерил Джак да ми помага в работата, на име Тед Уестън, беше схватливо и надеждно момче. Лошите ми предчувствия изчезнаха, след като видях колко съвестно си изпълнява задачите.

Сарита започна да се поправя, макар и много бавно. Всяка седмица се разделях с триста и седемдесет долара. Банковата ми сметка съвсем изтъня. Не ме беше грижа за парите, защото съзнавах че ако въобще има някой способен да я вдигне на крака, то това беше Цимерман.

Накрая ми се обадиха по телефона.

Беше самият Цимерман.

— Ако не се лъжа, искахте да ходите някъде по бизнес, мистър Холидей? Мисля, че вече мога да ви разреша. Състоянието на жена ви се подобри съвсем определено. Още не е дошла в съзнание, но е съвсем укрепнала, и мисля, че можете да тръгвате, без да се тревожите за нея. Ще бъде добре да ми оставите координатите си, за да мога да се свържа с вас при случай. Не очаквам усложнения, но е добре човек да се застрахова.

Казах му, че ще го информирам как да ме открие при нужда и след още няколко думи затворих.

Седях неподвижен и втренчен, а сърцето ми биеше щастливо, и едно ново и студено чувство на триумф се зараждаше в гърдите ми. Най-после тръгвах по следите на Рима след всичките тия кошмарни седмици.

Разполагах с тринадесет дни да я открия преди да се налага да плащам тридесетте хиляди долара.

Бях напреднал много с работата си. Можех да тръгвам без да се налага да стоварвам допълнителен товар на плещите на Джак.

На следващата сутрин хванах първия самолет за Санта Барба.

Дебеланата зад рецепцията на хотела ме позна веднага щом се приближих до бюрото и.

Дари ме с познатата ми вече унила усмивка за добре дошъл и каза:

— Радвам се да ви видя отново, мистър Мастърс. Ако желаете пак старата си стая, свободна е.

Казах, че не съм против, пуснах една забележка за времето, добавих между другото че пак имам много работа и няма да излизам от стаята по цял ден по време на тридневния ми престой в хотела, и понесох сака си нагоре.