Джеймс Чейс - Има ли нещо по-хубаво от парите?

— Не ме интересува колко ще струва — казах аз. — Свържете се с Гудиър. Имате пълен картбланш.

Той вдигна телефона и поиска да го свържат с резиденцията на Гудиър.

Минаха няколко минути докато получи връзка и още няколко да убеди дежурния на рецепцията при Гудиър, че случаят е спешен. Кръвта ми изстина като го слушах как описва нараняванията на Сарита. Не разбирах и половината от това, което обясняваше, но и останалото ми беше достатъчно.

Дежурният му каза, че ще му се обади, и той затвори телефона.

— Всичко ще бъде наред, мистър Холидей. Той никога не е отказвал при такива спешни случаи. Ще дойде.

— Мога ли да я видя?

— Няма да има голяма полза. В безсъзнание е.

— Няма значение, искам да я видя.

Той ме гледа известно време, после вдигна рамене.

— Елате с мен.

Поведе ме по коридорите, през въртящи врати, и по едни стълби стигнахме до една врата, пред която един едър тип седеше на стол и пушеше.

Мъжът, който беше стопроцентов полицай, ме изгледа без особен интерес, но се обърна към Уайнборг.

— Искам да говоря веднага с нея, щом дойде в съзнание. Не можем да задържаме оня боклук вечно.

— И това ще стане — каза Уайнборг, като завъртя дръжката и отвори вратата.

Стоях до леглото и гледах Сарита. Главата й беше скрита цялата в превръзки. Завивката й — издърпана до самата брадичка. Приличаше на мъртва, толкова смалена, восъчна и бледа изглеждаше.

До леглото и дежуреше сестра. Тя се изправи и погледна Уайнборг. Поклати глава отрицателно: тайните знаци между сестра и лекар.

Това беше най-мрачният момент в живота ми. Стоях пред леглото й я гледах с отчаяното чувство, че никога повече нямаше да ми проговори, да ме погледне и да ме прегърне.

Телефонът звънеше, когато се прибрах и отворих вратата.

Вдигнах слушалката.

Беше кметът Матисън.

— Джеф? Непрекъснато се мъча да се свържа с теб. Джак ми каза, че си отишъл в болницата. Как е тя?

— Все същото. Намериха мозъчен специалист. Ще я оперират.

— Хилда и аз непрекъснато мислим за теб. Можем ли да ти помогнем с нещо?

Благодарих му с равен и безцветен тон, и му казах че може единствено да й помогне неврохирургът, от когото зависеше всичко.

— Ще ти трябват пари, Джеф. Разговарял съм вече с комитета. Съгласни са да ти изплатят веднага половината възнаграждение. Утре ще бъдат преведени в банковата ти сметка тридесет хиляди долара. Трябва да я спасим! Тя е най-прекрасната, най-добрата…

Нервите ми не издържаха.

— Благодаря ти — казах и затворих.

Закрачих напред назад. Така ме завари и звънецът на входната врата.

Беше Джак.

— Как е? Има ли новини?

Казах му за неврохирурга.

Той се просна в едно кресло и заразтрива очите си с юмрук.

— Знаеш как се чувствувам след всичко това. Не бих искал да ти говоря тъкмо сега. Но ме изслушай, нека поговорим по същество. Нейното, твоето и моето бъдеще зависят от това, дали ще успеем да построим тоя проклет мост. Слушай какво ще ти предложа. Намерих едно младо момче, току-що завършило колежа, което може да поеме работата ти. Не си оставил много за вършене и той може да я продължи. Ти трябва да си близо до болницата. Момъкът и аз можем да въртим офиса поне за месец. Това ще ти даде време да се стегнеш и да бъдеш близо до Сарита. Окей?

— Добре, но само ако си сигурен, че ще се справи.

— За един месец — да, но после трябва вече ти да поемеш работата. Между другото, Джеф, ако ти потрябват пари, аз съм насреща.

— Благодаря ти — казах аз. — Ще се оправя.

— Е, добре, че надникнах. — Той се изправи. — Да тръгвам, че имам работа до гуша. Не се тревожи, млада е. Ще видиш, че ще се измъкне. Нещо да ти помогна?

— Не, благодаря ти. Ако ти потрябвам, тук съм. Казах в болницата да ме търсят у дома. Няма смисъл да чакам там.

— Така е. Е, … — Виждах, че искаше да тръгва. Най-важното нещо в моя живот беше Сарита, но в неговия това беше мостът. Разбирах го много добре, но в момента не давах пет пари дали щяхме да го построим или не.

— Спокойно, Джеф. — Той тръгна към вратата, спря внезапно и се извърна. — Оправи ли се с оня проблем? Нещо да ти помогна поне за него?

— Всичко е наред.

Той кимна и излезе. Тежките му стъпала задумкаха по стълбите. Бързаше много.

Запалих цигара, но след две дръпвания я смачках в пепелника.

След осем дни трябваше да изплатя на Рима следващите десет хиляди долара. Тридесет дни след тая дата трябваше да и изпратя още тридесет хиляди. Бях сигурен, че и след това нямаше да спре. Щеше да ме дои, докато ме съсипе окончателно. Нямах намерение да се разделям дори и с един долар, като имах предвид какви ще бъдат разходите по лекарите и болницата, и едновременно с това не можех да не плащам на Рима. Тя беше толкова превъртяла, че нямаше да й струва нищо да ме изпее в полицията, и аз щях да се озова в килията точно тогава, когато Сарита щеше да има най-голяма нужда от мен.