Джеймс Чейс - Искаш ли да останеш жив?

— Не. Изглеждаш и се държиш така, сякаш имаш много работа. Аз също не стоях без работа. Не откъснах очи от телевизора. Този убиец… Екзекутора… какво става?

— Луд. Какво да ти кажа: това е най-лошото, което можеше да се случи. Слушай, Карол. Нито дума на никого! Знам, че твоите приятели като те награбят, си въобразяват, че ще получат информация от първа ръка, но не им казвай нищо.

— Но какво има за казване? И дете идиотче ще разбере, че този човек е луд. Какво става? Намерихте ли го вече?

Лепски се засмя. Смехът му прозвуча фалшиво.

— Все още не. Цяла нощ ще обикалям да провеждам разни проклети разпити. Обичайната проверка. Градът е уплашен. Трябва да се правим на много заети, а всъщност това си е чиста загуба на време, но не казвай на никого.

— Имам една следа, Лепски. — Карол реши да се възползва от случая, че съпругът й е в задънена улица, за да го тласне към новото повишение. — Като чух Хамилтън по телевизията тази сутрин, отидох до Мекситейбъл Бесинджър. Сигурна бях, че ако някой може да разгадае този случай, това е тя.

Лепски настръхна, после разкопча яката на ризата си.

— Тази стара лъжкиня? Ти си откачила! Виж какво, скъпа, дай ми чиста риза. Ще бъда навън цяла нощ. Я ми направи няколко сандвича. Какво има в хладилника? Дали е останало от онова говеждо?

— Слушай, Лепски — каза строго Карол, — Мекситейбъл може да е стара, но не е лъжкиня. Енергична е. Казах й колко е важно за теб и…

— Почакай за момент! — Лепски седна напред на стола и я изгледа мнително. — Да не си й дала уискито ми? — Той скочи и се втурна към барчето. Бутилката „Къти Сарк“ липсваше. Той се обърна и погледна укорително жена си. — Дала си на тази стара бъчва уискито ми!

— Мекситейбъл не е стара бъчва! Естествено, обича да си пийва от време на време. Да, дадох й уискито… и без това, Лепски, мисля, че пиеш твърде много.

Лепски разхлаби връзката си.

— Няма значение колко пия. Искаш да кажеш…

— Мълчи! Искам да слушаш! — гласът на Карол се извиси.

— О, да, разбира се — Лепски прокара пръсти през косата си. — Не е нужно да ми казваш нищо. — Той си свали връзката и я замачка в ръце. — Ти отиде при нея, тя извади проклетата си кристална топка и за една бутилка от най-хубавото уиски ти каза кой е убил Маккуин… нали?

Карол изпъна рамене.

— Точно така. Тя може би ще помогне за залавянето на убиеца. Видя го в кристалната топка.

Лепски издаде звук, наподобяващ пневматична бормашина, хвърли връзката на земята и я стъпка.

— Не се надувай толкова — каза Карол студено. — Понякога си мисля, че имаш манталитет на разглезено дете.

Лепски затвори очи, но накрая успя да се овладее.

— Да… Може и да си права. Чудесно… Нека забравим за Мекситейбъл. Хайде да ми направиш няколко сандвича. Бих искал от говеждото… ако е останало.

— Прекалено много мислиш за ядене — каза Карол. — Ще ме изслушаш ли? Мекситейбъл видя този мъж! Индианец е. Облечен е с шарена риза на цветя и има още двама души с него — мъж и жена, но тях не можа да ги види ясно.

— Така ли? — попита Лепски подигравателно. — Това не ме изненадва. Щом тази стара пияница си сложи веднъж ръцете на бутилката, не може да види нищо ясно. — Той стана. — Отивам да се избръсна и да си сменя ризата. Ще направиш ли тези сандвичи?

Карол удари с юмруци по коленете си. Имаше моменти — и този бе един от тях, — когато можеше да драматизира нещата също както Лепски.

— Но не виждаш ли, идиот такъв, че това е следа… съществена следа? — викна тя бясна. — Защо си толкова ограничен? Знам, Мекситейбъл е стара, но има способности… тя е медиум.

— Идиот ли ме нарече? — попита Лепски и се надигна.

— Чу ли какво ти казах? — Карол избухна, а очите й искряха.

— Чух, че ме нарече идиот — отвърна Лепски. — Отивам да си сменя ризата. Ако е останало от говеждото, искам сандвичи. — И отиде в спалнята.

Когато излезе от банята с чиста риза, след като се беше изкъпал и обръснал, Карол го чакаше с пакет сандвичи. Той погледна пакета, който тя му подхвърли.

— Говеждо?

— Да, за Бога!

— Горчица?

— Да.

Той се усмихна.

— Ще се видим по някое време, скъпа. Просто забрави за тази стара пияница. — Целуна я по бузата и изхвръкна по алеята към колата си.

Щеше да изкара една безмислена нощ в обиколки по улиците, в задаване на въпроси, в посещения на нощни клубове, на които Маккуин е бил член, за да разбере, както и другите детективи, че страхът обхваща града — страх, който се разнасяше като радиоактивен прах.