Лий Чайлд - По трудния начин

— Тогава ще намалим постовете наполовина. Един човек на север, един човек на юг и двама, които почиват, но са готови за действие.

Ричър поклати глава.

— Не. Време е да подходим агресивно.

— Как?

— Аз ще отида да ги намеря. Скривалището им трябва да е някъде наблизо. Време е да ги посетя. Те няма да очакват такова нещо.

— Сам? — каза Полинг. — Това е лудост.

— Тъй и тъй се налага — каза Ричър. — Все още не съм взел парите за Хобарт. Там има осемстотин хиляди долара. Не мога да ги загубя просто така.

Тейлър и Полинг останаха на пост, а Ричър извади подробната карта на местността от жабката на минито. Събра последните рисунки на Джейд от масата в кухнята, сложи ги на един стол и разтвори картата на тяхно място. После двамата с Джаксън я разгледаха внимателно. Джаксън знаеше толкова за местността, колкото може да се очаква от човек, живеещ тук от една година — по-малко, отколкото Ричър би искал, но все пак по-добре от нищо. Картата сама изясняваше повечето от въпросите му, свързани с терена, тъй като беше разчертана почти изцяло с бледи оранжеви линии на голямо разстояние една от друга и с много малко извивки. Равнинна местност, може би най-равната в цяла Великобритания. Като маса за билярд. Грейндж Фарм и Бишъпс Парджетър бяха приблизително в средата на един широк триъгълник, очертан на изток от шосето Норич-Ипсуич, а на запад от шосето за Тетфорд, по което Ричър и Полинг вече бяха минали три пъти. Във вътрешността на триъгълника се виждаха само криволичещи пътеки и отделни ферми. Тук-там случайността и историята бяха образували малки селища край кръстопътищата. На картата бяха нарисувани като ситни сиви квадратчета и правоъгълничета. Някои от правоъгълниците представляваха къси редици от къщи. Други — отделни по-големи постройки. Единствената сграда, която се намираше на сравнително близко разстояние от Бишъпс Парджетър, беше отбелязана с „БА“ и представляваше странноприемницата „Бишъпс Армс“.

Фермерът в странноприемницата беше казал: „На километри наоколо няма друга кръчма, приятел. Иначе защо ще е толкова пълно?“

— Как мислиш, дали са там? — попита Ричър.

Джаксън отговори:

— Ако първо са спрели във Фенчърч Сейнт Мери и после са продължили към Бишъпс Парджетър, трябва да са минали оттам. Но може и да са отишли на север. Към Норич има много мотели.

— В Норич не могат да си купят оръжия — каза Ричър. — Щом на теб ти се е наложило да ги търсиш чак в Холандия.

— Там няма нищо по-тежко от ловни пушки — съгласи се Джаксън.

— Значи вероятно са отишли другаде — каза Ричър.

Той си припомни автомобилния атлас. Град Норич беше показан като плътно петно в горния десен ъгъл на издутината, която представляваше Източна Англия. В края на пътя. Оттам не се отиваше за никъде.

— Според мен са отседнали наблизо — каза той.

— Значи може би са в „Бишъпс Армс“ — каза Джаксън.

Осем километра пеша, помисли си Ричър. Това означава три часа дотам и обратно. Ще се върна до полунощ.

— Ще отида да проверя — заяви той.

Той мина през килера и взе още два резервни пълнителя за G–36. Намери дамската чанта на Полинг в кухнята и взе малкото й фенерче. Сгъна картата и я прибра в джоба си. После застана до другите в тъмнината пред къщата, за да се уговорят за парола. Не искаше да го застрелят, докато се прибира. Джаксън предложи паролата да бъде „канарчета“ — прякорът на футболния отбор на Норич, който имаха заради жълтите си спортни екипи.

— Бива ли ги за нещо? — попита Ричър.

— Едно време ги биваше — отвърна Джаксън. — Преди двайсет и няколко години бяха страхотни.

И аз бях такъв, помисли си Ричър.

— Внимавай — каза Полинг и го целуна по бузата.

— Ще се върна — обеща той.

Тръгна първо на север, зад къщата. После зави на запад, като вървеше успоредно на пътя, на около един хвърлей разстояние от него. В небето се беше задържала малко остатъчна светлина от здрача. Последната. Виждаха се разкъсани парцаливи облаци, зад които светеха бледи звезди. Въздухът беше студен и малко влажен. Над земята се носеше килим от тънка мъгла, стигащ до коляно. Пръстта беше мека и тежка под обувките му. Ричър носеше карабината си за дръжката, в лявата ръка, готов веднага да я вдигне в положение за стрелба, когато се наложи.

Ричър, сам в тъмнината.

Границата на Грейндж Фарм беше очертана от ров, широк три метра и дълбок два. На дъното се виждаше кал — беше канавка за източване на водата от равната земя. Канавките тук не бяха чак толкова дълбоки като каналите в Холандия, но все пак не можеше просто да ги прекрачиш. Наложи му се да се смъкне по своя край, да мине през калта и да се изкачи по отсрещния. Само два километра след началото на прехода панталоните му вече бяха съсипани. Освен това щеше да му се наложи да инвестира време и в лъскане на обувки, когато се прибереше. Или да си приспадне цената на нов чифт обувки „Чийни“ от компенсацията на Хобарт. Можеше дори да мине през фабриката, където ги произвеждаха. Според автомобилния атлас Нортхамптън беше на около шейсет и пет километра западно от Кеймбридж. Вероятно щеше да убеди Полинг да направят двучасова експедиция за пазар. Все пак се беше оставил тя да го заведе в „Мейсис“.