Лий Чайлд - По трудния начин

— Толкова по въпроса за националната сигурност — обади се Полинг.

Кейт отново кимна.

— Идеята ни хрумна от нещо, което четохме във вестника. Някакъв човек трябвало спешно да замине в командировка, грабнал паспорта си от чекмеджето и минал през шест държавни граници, преди да установи, че е паспортът на жена му.

— Кажи ми как стана цялата работа — помоли Ричър.

— Всъщност беше доста лесно. Бяхме се подготвили. Купихме машината за промяна на гласа, взехме стаята под наем, купихме стола, отмъкнахме ключовете от колата.

— Тейлър вършеше повечето неща, нали?

— Каза, че хората ще запомнят по-скоро мен, отколкото него.

— Вероятно е бил прав.

— Но все пак аз трябваше да купя машината. Щеше да е прекалено странно, ако я купи човек, който уж не може да говори.

— Май да.

— После аз направих копието на снимката в „Стейпълс“. Това беше трудно. Трябваше да отида с Грум. Щеше да е прекалено подозрително, ако през цялото време настоявам Греъм да ме кара. Но след това беше лесно. Онази сутрин тръгнахме към „Блумингдейлс“, но отидохме направо в апартамента на Греъм. Просто се скрихме и зачакахме. Не вдигахме никакъв шум, за да не ни чуят съседите. Не палехме лампите и бяхме покрили прозореца отвътре, ако някой погледне от улицата. По-късно започнахме да се обаждаме по телефона. От самия апартамент. Отначало много се притеснявах.

— Беше забравила да кажеш да не намесват ченгетата.

— Знам. Помислих си, че съм объркала всичко от самото начало. Но Едуард, изглежда, не забеляза. А после стана много по-лесно. Все пак непрекъснато се упражнявах.

— Аз бях в колата с Бърк. Тогава си звучеше съвсем както трябва.

— Помислих си, че има някой с него. Говореше малко странно. И непрекъснато разказваше откъде минава. Сигурно заради теб. Сигурно си бил скрит някъде в колата.

— А ти попита как се казва, за да се подсигуриш, ако се разсееш и се обърнеш към него по име.

— Да, нали знаех кой е — кимна Кейт. — Хрумна ми, че по този начин мога да затвърдя контрола си върху него.

— Доста добре познаваш Гринич Вилидж.

— Живях там, преди да се омъжа за Едуард.

— Защо разделихте откупа на три части?

— Защото щяхме да подскажем прекалено много, ако ги поискаме наведнъж. Помислихме си, че ще е по-добре да оставим напрежението да се натрупва постепенно. По този начин Едуард може би нямаше да направи връзката.

— Според мен не я пропусна. Но просто я разбра погрешно. Започна да си мисли за Хобарт и историята в Африка.

— Хобарт наистина ли е много зле?

— По-зле не може да бъде.

— Това е непростимо.

— Напълно съм съгласен.

— Смяташ ли, че се отнасям прекалено хладнокръвно към цялата история?

— Дори да беше така, нямаше да те виня.

— Едуард искаше да ме притежава. Като движимо имущество. И се закани, че ако някога ме хване в изневяра, ще разкъса химена на Джейд с нож за белене на картофи. Щял да ме върже и да ме накара да гледам. Тогава тя беше на пет годинки.

Ричър не каза нищо.

Кейт се обърна към Полинг.

— Имаш ли деца?

Полинг поклати глава.

— Човек веднага заличава такова нещо от ума си — продължи Кейт. — Решаваш, че е случаен продукт на временно безумие. Все едно не е бил съвсем наред, когато го е казал. Но после чух историята на Ан и осъзнах, че наистина е в състояние да го направи. Така че сега искам той да умре.

— Ще умре — каза Ричър. — Съвсем скоро.

— Нали знаете приказката, че човек не бива да застава между лъвицата и малките лъвчета? Преди не разбирах какво означава това. Но сега знам. Просто няма граница на нещата, които съм способна да направя.

В стаята стана толкова тихо, колкото може да е само в провинцията. Пламъците в огнището подскачаха и танцуваха. По стените се движеха странни сенки.

— Завинаги ли смятате да останете тук? — попита Ричър.

— Надявам се — отвърна Кейт. — Органичното земеделие има големи перспективи. По-добро е както за хората, така и за земята. По-късно можем да купим още малко земя от местните хора. Да се разширим.

— Вие, в множествено число?

— Вече се чувствам част от всичко това.

— Какво отглеждате?

— Засега само трева. През следващите пет години ще продаваме само сено. Първо трябва да изкараме всички химикали, които са усвоени от почвата. А за това трябва време.

— Трудно ми е да си те представя като фермерка.

— Смятам, че ще ми хареса.

— Дори след като Лейн завинаги излезе от картинката?

— В такъв случай предполагам, че ще можем от време на време да се връщаме в Ню Йорк. Но само до центъра. Никога няма да се върна в Дакота Билдинг.