Лий Чайлд - Един изстрел

— Трябва да предприемем нещо спрямо тоя Джак Ричър — каза му Родин.

— Не смятам, че той ни пречи с нещо — отвърна Емерсън. — Може би му се иска, но фактите са налице. Имаме предостатъчно улики, за да осъдим Бар.

— Вече не става въпрос за улики — каза Родин. — Главният ни проблем е амнезията. Не знаем до каква степен защитата ще се опита да я използва като довод.

— Това зависи от дъщеря ти.

— Тоя тип й влияе зле. Изчетох томове с правни прецеденти, направих справка с наказателнопроцесуалния кодекс. Тази материя е много слабо разработена. Ключовият въпрос сега дори не е дали Бар си спомня въпросния ден, а дали разбира процедурата днес, в този момент, а също и дали разполагаме с нужните доказателства, за да го осъдим и без неговите показания.

— Бих казал, че разполагаме с достатъчно.

— И аз мисля така. Но Хелън трябва да преглътне това. Да се съгласи по принцип. За нея обаче се е залепил някакъв тип, който през цялото време й мъти главата. Познавам я. Докато не го разкараме, тя няма да клъвне.

— Не виждам с какво мога да помогна.

— Искам да го арестуваш.

— Не мога — каза Емерсън. — Някой първо трябва да се оплаче.

Родин млъкна за момент.

— Е, наблюдавай го — каза той. — Ако се изплюе на тротоара, веднага го прибираш и му даваш да се разбере.

— Тук не е Дивият запад — възрази Емерсън. — Нямам право да го изхвърля от града.

— Един арест може да свърши работа — каза Родин. — Колкото да развали магията за Хелън. Той й влияе в грешна посока, тласка я към неща, които не бива да върши. Познавам я добре. Ако той се махне от живота й, тя ще ни поднесе Бар на тепсия.

Докато крачеше към колата си, Лински усещаше силни болки в кръста. Един час на крака беше максимумът, който можеше да понесе. Преди много години прешлените на гръбнака му бяха чупени методично и компетентно, със заострен стоманен чук. Най-напред опашният, после следващите нагоре, чак до извивката на кръста — един по един, последователно и бавно, без припряност. Повечето пъти мъчителите бяха оставяли всеки прешлен да зарасне, преди да минат на следващия, а когато зарастваше и последният, започваха отначало. Наричаха тази игра „ксилофон“, по който с чук свиреха гамата. В един момент той бе престанал да брои колко пъти бяха изсвирили гамата по гръбнака му.

Но Лински никога не говореше за това. Защото със Зека се бяха отнесли още по-зле. Седалката на кадилака беше комфортна и той с облекчение се отпусна на нея. Кадилакът беше хубава кола — возеше меко, беше с безшумен двигател и превъзходно радио. Кадилаците бяха част от чара на Америка — наред с наивното население и безпомощната полиция. Лински беше живял в различни страни и никога не се двоумеше в коя от тях се е чувствал най-удовлетворен. На други места, в други периоди от живота си той бе ходил пеша, бе пълзял, бе се въргалял в калта, бе мъкнал на гръб тежки камъни — а тук се возеше в кадилак.

Той подкара колата и скоро стигна до къщата на Зека, която се намираше на около дванайсет километра северозападно от града, в съседство с някаква каменоломна. Каменоломната беше промишлена постройка, издигната преди около четирийсет години върху жила от бял варовик, открита случайно под земеделските земи. Къщата на Зека беше на повече от век, грамадна и претенциозна, построена по поръчка на заможен тогавашен търговец на манифактура. От нея лъхаше на буржоазен разкош и разточителство, но иначе беше удобна за живеене — в същия смисъл, в който кадилакът беше удобна кола.

Най-хубавото на къщата беше това, че се намираше в средата на обширно равно поле. Преди години около нея бе имало красив парк, но Зека беше наредил да изсекат всички дървета и да изкоренят храстите, за да се открие цялостна гледка околовръст. Ограда нямаше, защото самата мисъл да прекара още един ден от живота си зад бодлива тел му беше непоносима. По същата причина на вратите нямаше никакви специални ключалки, катинари и резета. Тази привидно достъпна, отвсякъде отворена къща беше най-хубавият подарък, който Зека бе успял да си направи. Но тя в никакъв случай не беше незащитена. Навсякъде имаше охранителни камери. Никой не можеше да се приближи незабелязано към нея. През деня всякакви посетители се виждаха поне от двеста метра, а през нощта специални устройства и камери за нощно наблюдение ги различаваха безпогрешно почти на същото разстояние.

Лински паркира и предпазливо се измъкна от колата. Нощта беше тиха. Каменоломната приключваше работа точно в седем всяка вечер и мрачният й силует оставаше притихнал до следващата сутрин. Лински й хвърли бегъл поглед, после се извърна и тръгна към къщата. Входната врата се отвори още щом я наближи. Отвътре бликна ярка светлина и той видя, че лично Владимир е слязъл да го посрещне, от което следваше, че и Ченко ще чака на горния етаж, което на свой ред означаваше, че Зека е събрал най-доверените си хора. Следователно Зека беше разтревожен.