Лий Чайлд - Един изстрел

— Сигурна ли си в това?

— Никога!

— От колко време живее в града?

— От четиринайсет години. Откакто се уволни от армията.

— Бяхте ли близки?

— Живеехме в една и съща къща.

— Негова ли беше?

Роузмари Бар кимна.

— Но ти вече не живееш при него.

Роузмари Бар отмести поглед встрани.

— Не — каза тя. — Изнесох се.

— Възможно ли е брат ти да е ходил на психотерапевт, откакто си се изнесла?

— Щеше да ми каже.

— А преди това? В армията?

Роузмари Бар не отговори. Чапман се обърна към Франклин.

— Може Ричър да му е бил доктор по време на казармата — каза той. — Може пък той да има информация за психическите му травми. Това би могло много да ни помогне.

Франклин протегна ръка и взе листа хартия от бюрото.

— В такъв случай ще го намерим — каза той.

— Тъй или иначе, не бива да преговаряме за смекчаване на присъдата — обади се Роузмари Бар. — Трябва да се стремим към оправдание. Поради липса на доказателства. Джеймс е невинен.

— Доказателства колкото щеш — възрази Чапман. — Та той е стрелял със собствената си пушка!

Франклин прекара следващите три часа в неуспешни опити да открие Джак Ричър. Най-напред прегледа списъците на всички професионални сдружения на психиатри и психолози в САЩ. Името не фигурираше. После започна да търси в Интернет организации за взаимопомощ на ветерани от Войната в Персийския залив. Нито следа. Опита с няколко търсачки и обходи всички новинарски мрежи и по-важни издания. Нищо. После започна отначало и влезе в базата данни на Националната служба за личен състав на въоръжените сили. В нея се водеха на отчет имената на всички военнослужещи, сегашни и от минали набори. Там името Джак Ричър се появи доста бързо. Беше постъпил на служба през 1984 г. и се бе уволнил с почести през 1997-а. Самият Джеймс Бар беше постъпил през 1985-а и бе демобилизиран през 1991-ва. Следователно двамата се бяха засекли в армията в продължение на шест години. Само дето Ричър не беше никакъв доктор. Още по-малко психиатър. Оказа се военен полицай. При това офицер. Майор. Може би военен следовател с висок ранг. Докато Бар бе приключил службата си като обикновен сержант клас Е–4. И то в пехотата, а не във военната полиция. И така, какво общо можеха да имат помежду си един майор от военната полиция и един сержант клас Е–4 от пехотата? Доста общо по всяка вероятност, и то в полза на Бар, иначе защо да споменава името на Джак Ричър. Но какво?

Към края на третия час Франклин си каза, че така и няма да узнае какво, понеже след 1997 г. Ричър внезапно изчезваше от радара. Тотално и окончателно. Името му не се появяваше никъде повече. Просто от него нямаше и следа. Според базата данни на службата за социални осигуровки беше още жив, или поне не се водеше умрял. Според Националния криминален архив не беше в затвора. Само дето беше изчезнал. Нямаше кредитна карта на свое име. Не притежаваше нотариален акт за недвижим имот, нито личен автомобил или яхта, нито дори телефонен пост. Никакви дългове. Никакво запазено право върху чужд имот. Нито висящи дела, нито влезли в сила присъди. Не се водеше ничий съпруг или баща. Беше призрак.

Същите три часа донесоха само неприятности на Джеймс Бар. Всичко започна още с излизането му от килията, когато се обърна надясно и тръгна към телефонните автомати. Коридорът беше тесен и Бар се блъсна в някакъв друг арестант. Просто раменете им се закачиха. Тогава той направи груба грешка. Вдигна очи от пода, погледна другия в лицето и му се извини.

Груба грешка, понеже шаранът няма право да среща погледа на друг арестант. В условията на затвора това показва неуважение. Само че Бар нямаше как да го знае.

Мъжът, чийто поглед срещна, беше мексиканец. По ръцете и раменете си имаше татуировки с отличителните знаци на улични банди, но Бар и това нямаше как да знае. И по тази причина направи следващата си груба грешка. Вместо да прикове смирено поглед в пода, да си отмине тихо и кротко и да се моли да му се размине, той каза:

— Извинявай.

След което повдигна вежди и изкриви устни в полуусмивка, сякаш се подиграваше на себе си, сякаш искаше да каже: Ама че шантаво място!

Фатална грешка. Опит за фамилиарничене, допускане едва ли не на равнопоставеност.

— Ти какво гледаш, бе! — сопна се мексиканецът.

В този момент Джеймс Бар разбра всичко. Какво гледаш, бе! Това беше стандартна реплика в казармени помещения, барове, тесни улички, тъмни паркове… Реплика, която никой не иска да чуе, отправена към себе си.