Лий Чайлд - Един изстрел

Кучето му се оказа стар мелез, който се събуди от шума и с неохота се довлече от кухнята. Пазачите на двете полицейски кучета го заловиха незабавно и го отнесоха в камионетката си. Емерсън свали шлема от главата си и влезе в миниатюрната, изпълнена с човешки тела спалня. На нощното шкафче имаше половинлитрова бутилка „Джак Даниълс“, три четвърти пълна, а до нея — оранжево бурканче с лекарства, също три четвърти пълно. Той се наведе да го огледа. Приспивателни. Напълно законно предписани на името на Роузмари Бар. На етикета пишеше: Роузмари Бар. Да се взема по едно хапче в случай на безсъние.

— Коя е тази Роузмари Бар? — запита помощник окръжният прокурор. — Тоя да не би да е женен?

Емерсън се огледа.

— Няма такъв вид.

— Самоубийство? — запита началникът на командосите.

Емерсън поклати глава.

— Щеше да ги изгълта всичките. Плюс цялата бутилка уиски. Сигурно мистър Бар просто не е могъл да заспи отведнъж. След такъв напрегнат и плодотворен ден…

В стаята миришеше на застояло, на мръсни чаршафи и немито тяло.

— Трябва да внимаваме — каза помощник окръжният прокурор. — В момента той е в несвяст. После адвокатът му ще каже, че не е бил в състояние да осъзнае правата си при задържането. Така че не бива да му позволяваме да говори. А ако каже нещо, ще се правим, че не го чуваме.

Емерсън повика медицинския екип. Нареди им да прегледат Бар, за да е сигурно, че не се преструва, както и че няма опасност да им умре в ръцете. Няколко минути те се суетиха около него, преслушаха го, премериха му пулса, прочетоха етикета на бурканчето с хапчетата. Накрая го обявиха за клинически здрав и в нормално физическо състояние, но дълбоко заспал.

— Психопат! — изригна началникът на командосите. — Никаква съвест няма тоя тип!

— Сигурни ли сме, че това изобщо е нашият човек? — запита помощник окръжният прокурор.

От облегалката на един стол Емерсън свали панталон от костюм и пребърка джобовете му. Вътре имаше малък портфейл. Извади шофьорската книжка. Името съвпадаше, адресът също. Лицето на снимката също.

— Този е — отвърна той.

— Не бива да му разрешим да говори — настоя заместник окръжният прокурор. — Всичко трябва да е по закон.

— Смятам все пак да му прочета правата — каза Емерсън. — Моля всички да отбележите това.

Той хвана Бар за рамото, разтърси го и в отговор оня разтвори наполовина очи. Емерсън му прочете правата според установения ред за задържане: правото да запази мълчание, правото да получи служебен защитник. Бар видимо се опитваше да се съсредоточи, но нещо не му се удаваше. Накрая се отпусна и пак заспа.

— Е, вдигайте го — каза Емерсън.

Увиха го в одеяло, двама полицаи го вдигнаха от леглото и го помъкнаха към колата. С него се качиха помощник окръжният прокурор и един фелдшер. Емерсън остана в къщата и оглави обиска. Той лично откри джинсите с протритите колена в гардероба на спалнята. Велурените обувки с подметки от суров каучук, покрити с прах, бяха поставени чинно на пода до тях. Шлиферът беше в гардероба в антрето. Бежовият „Додж Караван“ — в гаража. Пушката с издрасканата ложа — в мазето. Освен нея имаше още няколко подобни, всичките наредени една до друга върху поставка, монтирана на стената. Отдолу, върху дърводелски тезгях, имаше няколко деветмилиметрови пистолета. Както и множество кутии с боеприпаси, включително една почти празна, в която бяха останали няколко патрона „Лейк Сити М852“ с кух връх и скосена задна част, по 10,09 грама единият. Отстрани в стъклени буркани се пазеха изстреляните гилзи. Готови за претопяване, каза си Емерсън. И за повторно зареждане на ръка. В най-близкия буркан имаше само пет гилзи. От патрони „Лейк Сити“. Бурканът беше отхлупен, сякаш петте гилзи бяха пуснати в него бързешком. Емерсън се наведе и го помириса. В буркана се долавяше миризма на барутни газове — вече изстинали, но все още пресни.

Емерсън си тръгна от къщата на Джеймс Бар в четири часа сутринта. В негово отсъствие пристигна екип от криминалисти — щеше да огледа под лупа цялото жилище. Той се обади на дежурния в участъка, който потвърди, че Бар си спял най-кротко. Бил в отделна килия и под денонощно медицинско наблюдение. Най-после Емерсън се прибра вкъщи, за да дремне два часа, докато стане време да се бръсне и облича за пресконференцията.

Самата пресконференция погреба веднъж завинаги историята за сензационния масов убиец. За да има сензация, извършителят трябва да е на свобода и, по възможност, в неизвестност. За да има сензация, някой трябва да ни дебне отвън в мрака — скрит, невидим, коварен и заплашителен. Елементът на страх е в основата на всичко. Хората трябва да се чувстват несигурни и беззащитни, в постоянна опасност за живота си, докато извършват ежедневните си дела — наливат бензин в колата, пазаруват в хипермаркета или отиват на църква. Ето защо, когато Ан Яни научи, че извършителят е разпознат и задържан, и то още преди началото на втория новинарски ден, тя прие това като лично поражение. Защото знаеше прекрасно какво ще си кажат в централата на телевизионната мрежа: Приключило събитие, вчерашна новина, да го забравим. И още: Поначало едва ли е било кой знае какво. Просто на някакъв селяндур от Средния запад, рожба на кръвосмешение, му причернява пред очите и решава насила да се набута в пандиза. Такъв като нищо спи с братовчедка си и пие бира от пластмасови шишета. В цялата тази история нямаше нищо сензационно, а още по-малко зловещо. Щяха да й отделят максимум още три минути в праймтайма, колкото да обобщи престъплението и да опише арестуването, и толкова. Нейният голям журналистически удар щеше да потъне в забвение.