Лий Чайлд: Труден за убиване

Жената изпъшка от болка и Ричър предположи, че пистолетът на плашливия се врязва в ребрата й. Водачът се бе извъртял и подпираше пистолета си върху широката кожена облегалка. Дулото сочеше право в гърдите на Ричър. Пистолетът бе марка „Глок 17“. Ричър знаеше всичко за това оръжие. Някога бе проучвал прототипа. Докато се възстановяваше от раната в Бейрут, му възложиха да прецени дали е подходящ за използване в неговата част. Глокът беше малък, но стабилен пистолет. Деветнайсет сантиметра от ударника до края на цевта. Достатъчно дълъг, за да дава добри попадения. Ричър улучваше с него кабарчета от двайсет и пет метра. А и куршумите бяха съвсем прилични. Седем грама олово, излитащи от дулото с почти хиляда и двеста километра в час. Имаше пълнител за седемнайсет патрона, оттам му идваше и името. При това беше лек. Въпреки цялата си мощност тежеше по-малко от деветстотин грама. Основните части бяха стоманени. Останалите — пластмасови. Корпус от черен поликарбонат, като скъпа видеокамера. Чудесна изработка.

Но Ричър не го хареса. Не подхождаше за особените изисквания на неговата част. Препоръча да бъде отхвърлен. Вместо него предложи „Берета 92Ф“. Беретата беше също деветмилиметрова, с двеста грама по-тежка, три сантиметра по-дълга и имаше само петнайсет патрона. Но ударната й сила бе с десет процента над тази на глока. Това имаше голямо значение. А и не беше от пластмаса. Ричър избра беретата. Командирът му се съгласи. Придвижи рапорта по-нагоре и цялата армия подкрепи препоръката. В една и съща седмица го повишиха, връчиха му ордени „Сребърна звезда“ и „Пурпурно сърце“ и приеха беретата на въоръжение, макар че беше по-скъпа и съюзниците от НАТО страшно си падаха по глока, а Ричър бе просто един млад офицер, току-що излязъл от „Уест Пойнт“. Скоро след това го преместиха, обиколи военните бази по цял свят и повече не видя глок. До този ден. Днес имаше адски подходящ повод да го разгледа повторно.

Той престана да се интересува от пистолета и отново погледна човека, който го държеше. Лицето му беше загоряло, с ивица по-бледа кожа в основата на косата. Наскоро се бе подстригвал. Шофьорът имаше високо, лъскаво чело, зализана назад оредяла коса, червендалесто лице с остри черти и противната усмивчица на грозник, който се смята за пръв красавец. Същата риза, взета от някой евтин магазин, същото яке. Същата здрава, добре охранена фигура. Същата властна самоувереност с едва доловим примес на лека възбуда. Общо трима — и тримата на възраст от трийсет до трийсет и пет години. Един водач, един стабилен и един плашлив помощник. Всички бяха напрегнати, но изглеждаше, че са репетирали дълго и сега бързат да изпълнят някаква мисия. Загадка. Ричър вдигна поглед над неподвижното дуло на глока и се втренчи в очите на водача. Онзи обаче поклати глава.

— Нито дума, тъпако. Отвориш ли си устата, гръмвам те като едното нищо. Смятай го за обещание. Ако си траеш, може и да отървеш кожата.

Ричър му повярва. Погледът на онзи беше суров, устните — плътно стиснати. Сви рамене и премълча. После колата намали скоростта и навлезе в неравен бетонен двор. Заобиколи зад някаква изоставена фабрика. Досега бяха карали право на юг. Според Ричър трябваше да са минали около осем километра. Шофьорът плавно спря тежката лимузина така, че дясната врата да е точно срещу задницата на малка камионетка, стояща самотно сред просторния двор. Беше форд еконолайн, мръснобял на цвят, не много стар, но явно доста употребяван. Личеше, че отстрани е имало някакъв надпис. Съвсем наскоро го бяха замазали с малко по-светла бяла боя. Ричър плъзна поглед наоколо. Дворът беше осеян с боклуци. До камионетката зърна да се търкаля празна кутия от боя и четка. Не се виждаше жива душа. Дворът бе пуст. Ако смяташе да предприеме нещо, вероятно мястото и моментът бяха подходящи. Но онзи отпред усети мислите му. Усмихна се кисело и посегна към задната седалка. С лявата ръка хвана Ричър за яката, а с дясната пъхна в ухото му цевта на глока.

— Не мърдай, тъпако.

Шофьорът излезе от колата и заобиколи отпред. Измъкна от джоба си още една връзка ключове и отвори задната врата на камионетката. Ричър седеше неподвижно. Да напъхаш пистолета си в нечие ухо не е от най-умните идеи. Ако човекът внезапно врътне глава към теб, дулото изскача навън. Челото го избутва покрай главата. Тогава и най-бързата реакция не върши работа. Изстрелът може евентуално да разкъса ушната раковина и при всяко положение ще пукне тъпанчето на човека. Но това не са смъртоносни рани. За секунда Ричър прецени шансовете си. После плашливият тип измъкна жената навън и я изтласка в каросерията на камионетката. Разстоянието не беше голямо, но тя едва го преодоля с подскачане и накуцване. От едната врата право към другата. Ричър я гледаше с крайчеца на окото си. Плашливият дръпна чантичката от ръцете й, после я хвърли обратно в колата. Тя тупна глухо върху дебелото килимче край краката на Ричър. Беше от скъпа кожа и вътре имаше нещо тежко. Нещо метално. Само един метален предмет в дамска чантичка можеше да тупне така. Ричър пак се озърна към жената. Започваше да му става интересно.