Лий Чайлд - Труден за убиване

— Контузията. Върнала си се на работа след някаква злополука още преди да се възстановиш. Заради тоя крак ходиш с патерица. Друг на твое място би се излежавал, докато му свършат болничните.

Тя се усмихна.

— Може и да съм саката по рождение.

Ричър поклати глава в полумрака.

— Това е болнична патерица. Взела си я назаем, докато се възстановиш. Ако наистина беше куца, щеше да имаш собствена патерица. Или дори цяла дузина. В разни цветове, та да ти подхождат на скъпите костюми.

Тя се разсмя. Звукът бе приятен въпреки тътена на двигателя и бученето на колелата.

— Много добре, Джак Ричър. Аз съм специален агент от ФБР. От миналата есен. Наскоро си разтегнах сухожилието, като играех футбол.

— Значи играеш футбол? — запита Ричър. — Браво, Холи Джонсън. И какъв точно агент си от миналата есен?

Тя помълча за момент.

— Просто агент. Един от многото в тукашната централа.

Ричър поклати глава.

— Не си какъв да е агент. Изглежда, вършиш нещо, което много е раздразнило някого. И тъй, кого си ядосала?

Тя поклати глава.

— Нямам право да го обсъждам. Не и с цивилни.

Той кимна. Нямаше нищо против.

— Както речеш.

— Всеки агент си създава врагове — добави Холи.

— Естествено — отвърна Ричър.

— И аз като всички.

Той я погледна. Последните думи му се сториха странни. Някак отбранителни. Думи на жена, обучена и изгаряща от нетърпение, но закотвена за бюрото от миналата есен насам.

— Финансов отдел, а? — подхвърли той.

Холи поклати глава и повтори:

— Нямам право да го обсъждам.

— Но вече успя да си създадеш врагове — рече той.

Тя се усмихна кисело, после отново стана сериозна. Замълча. Изглеждаше спокойна, но Ричър долови по напрежението в китката й, че за пръв път започва да се тревожи. Само че не отиваше по-далеч от тревогата. А това бе грешка.

— Няма да те убият — каза той. — Можеха да го сторят още в оная фабрика. Защо им трябваше да те вкарват в проклетата камионетка? Пък и патерицата…

— Какво общо има патерицата?

— Не се връзва — поясни Ричър. — Защо метнаха патерицата вътре, ако смятат да те убият? Ти си заложник, Холи, това е положението. Сигурна ли си, че не познаваш тия типове? Никога ли не си ги виждала?

— Никога — каза тя. — Нямам представа кои са и какво искат от мен, по дяволите.

Той я изгледа втренчено. Беше прекалено категорична. Явно знаеше повече, отколкото споделяше с него. Двамата замълчаха сред шумотевицата. Подскачаха и се люшкаха заедно с каросерията. Ричър се взираше в полумрака. Усещаше как до него Холи взима решение. Сетне тя пак се обърна към него и повтори:

— Трябва някак да те измъкна оттук.

Той я погледна. Извърна глава и се ухили.

— Дадено, Холи. Колкото по-скоро, толкова по-добре.

— Кога ще усетят, че си изчезнал? — запита тя.

Не му се искаше да обсъжда този въпрос. Но тя го гледаше втренчено и изчакваше. Ричър се позамисли и накрая призна истината.

— Никога.

— Защо? Кой си ти, Ричър?

Той я погледна и сви рамене.

— Никой.

Тя продължаваше да го гледа озадачено. Може би и с раздразнение.

— Добре де, никой. А по-точно?

В главата му прозвуча нов стих от песен на „Мемфис Слим“: „… днес работя в стоманолеярна“.

— Портиер съм — каза той. — В един чикагски клуб.

— Кой клуб?

— В южните предградия. Свирят само блусове. Едва ли си го чувала.

Холи го изгледа и поклати глава.

— Портиер значи? Много си хладнокръвен за портиер.

— Портиерите често си имат работа със смахнат народ — каза Ричър.

Холи не изглеждаше твърде убедена и Ричър приведе лице към ръката си, за да види колко е часът. Два и половина следобед.

— А за теб кога ще се сетят? — запита той.

Тя погледна часовника си и направи гримаса.

— Няма да е скоро. Днес следобед имам съвещание в пет. Значи още два часа и половина, преди някой да усети, че съм изчезнала.

Сред празната черупка, която остана от стаята на втория етаж, се оформяше втора обвивка. Изграждаха я от новички чамови дъски, заковани една за друга по обичайния начин, тъй че в старото помещение постепенно израстваше нова стая. Само че щеше да бъде с трийсет сантиметра по-тясна във всички посоки. На дължина, ширина и височина.

На трийсет сантиметра над старите подови греди се издигаха къси чамови летви. Приличаха на горичка от подпори, готови да поемат новия под. Други подобни летви стърчаха от стените, за да закрепят рамката от греди. Новите греди бяха яркожълти и съвсем пресни. Блестяха пред старата дървена рамка с цвета на боров мед. Сякаш насред стария чамов скелет изведнъж бе взел да расте съвсем нов.