Лий Чайлд - Лесни за убиване

Тя се приближи.

— Ще бъда добре. Смятам да поискам да ме преместят. Може би тук. Харесва ми.

— Ще се съгласят ли?

Тя кимна.

— Разбира се. Няма да рискуват никакви сътресения, докато не приключат дебатите по бюджета. Ще стане съвсем кротко.

— Като че ли нищо не се е случило — отбеляза Ричър. — Така решихме нещата горе.

— Значи нямаш проблеми с тях?

— Както винаги.

— Щях да те подкрепя, каквото и да ми струваше.

Той кимна.

— Знам, че щеше да ме подкрепиш. Жалко, че няма много хора като теб.

— Вземи това — каза тя и му подаде тънък лист хартия. Беше ваучер за пътуване, издаден от службата в Куонтико.

— С него ще стигнеш до Ню Йорк.

— А ти?

— Ще кажа, че съм го загубила, и ще ми изпратят нов. — Тя се наведе и го целуна по бузата. После направи крачка назад. — Всичко хубаво.

— И на теб — отвърна той.

Ричър стигна до летището пеша — петнайсет километра по банкета на пътя, предназначен за автомобили. Отне му три часа. Размени ваучера на ФБР срещу самолетен билет и изчака още един час до първия полет. Спа четири часа в самолета и благодарение на разликата във времето слезе на летище Ла Гуардия в един часа следобед.

С последните си пари купи билет за автобус до метрото и после за метрото до Манхатън. Слезе на Канал Стрийт и стигна пеша до Уолстрийт. Влезе във фоайето на фирмата на Джоди няколко минути след два часа заедно със служителите от шейсетте етажа, които се връщаха от обяд. В приемната на фирмата нямаше никой. Ричър влезе през една отворена врата и тръгна по коридор, чиито стени бяха покрити с дъбови рафтове, отрупани с правна литература. Кабинетите вляво и вдясно бяха празни. По бюрата имаше книжа, а по облегалките на столовете висяха сака, но не се виждаше жива душа.

Той стигна до двойната врата в края на коридора и чу оживен разговор от другата страна. Звън на стъкло, смях. Отвори вратата и видя голяма зала, пълна с хора с тъмни костюми и снежнобели ризи, тиранти, вратовръзки в приглушени тонове, строги черни рокли и черни чорапи. Цялата стена беше в прозорци, в средата имаше голяма дълга маса, покрита с бяла покривка и отрупана с чаши и десетки бутилки шампанско. Двама бармани пълнеха чашите със златистата течност една след друга, хората ги поемаха, вдигаха тостове и гледаха Джоди.

Тя привличаше тълпата като магнит — където и да застанеше, наоколо веднага се образуваше група. Джоди се обръщаше наляво и надясно, усмихваше се, чукаше се с шампанското, после продължаваше напред, към следващата група. Видя го в момента, в който той зърна отражението си в огледалото до една картина на Реноар на стената. Беше небръснат, с измачкана кафява риза, покрита със зелени петна. Джоди беше с рокля за хиляда долара, току-що извадена от гардероба. Стотици лица проследиха погледа й и в залата настъпи мълчание. Тя се поколеба за миг, сякаш вземаше решение, после си проби път през тълпата и увисна на врата му заедно с чашата шампанско.

— Направили са те съдружник и сега празнуваш — каза той.

— Да — отвърна тя.

— Е, поздравявам те, скъпа. Съжалявам, че закъснях.

Тя го дръпна в тълпата и хората ги наобиколиха. Той се ръкува с десетки адвокати, както някога се бе ръкувал с генерали от чужди армии. Не ме закачайте, за да не ви закачам и аз. Босът беше шейсет и пет годишен мъж, със сивкаво лице на червени петна, син на един от основателите на фирмата. Костюмът му вероятно струваше по-скъпо от всички дрехи, които Ричър някога бе притежавал. Поводът обаче не предполагаше придирчивост и старецът с радост би се здрависал и с портиера на Джоди.

— Тя е страхотна звезда — каза босът. — И се радвам, че прие предложението ни.

— Най-умният адвокат, когото някога съм виждал — изкрещя Ричър, за да надвика шума.

— Ще заминеш ли с нея?

— Къде да замина?

— За Лондон. Не ти ли е казала още? Първото задължение на новия съдружник е да ръководи европейския клон две години.

След това Джоди се приближи до него, усмихна се, дръпна го настрана. Вече се бяха оформили малки групички, шумните разговори бяха заглъхнали и сега присъстващите обсъждаха тихо служебни въпроси или клюкарстваха. Джоди го отведе до прозореца. Виждаше се тясна ивица от пристанището между два небостъргача.

— Свързах се с ФБР — каза му тя. — Безпокоях се за теб, а формално все още съм твой адвокат. Говорих с кабинета на Алън Диърфийлд.

— Кога?

— Преди два часа. Не пожелаха да ми кажат каквото и да било.

— Няма нищо за казване. Сметките ми с тях са уредени.