Лий Чайлд - Лесни за убиване

Харпър го изгледа втренчено.

— Как, по дяволите, е успял да направи всичко това?

— Не знам — отговори Ричър.

— Изнудване? Заплахи? Страх? Или пък им е казвал: „Прави каквото искам от теб и ще живееш, а другите ще умрат.“ Лъгал ги е поотделно?

— Просто не знам. Нещо не е както трябва. Тези жени не са от най-страхливите, нали? Алисън със сигурност не изглеждаше страхлива. А за Рита съм сигурен, че малко неща биха могли да я изплашат.

— Но тук не става дума само за участието им, нали? — отвърна Харпър. — Има и още нещо. По някакъв начин той ги принуждава да са доволни от всичко това. Алисън е казала „чудесно“, когато е получила кашона.

Замълчаха.

— Може би е изпитала някакво облекчение? Може би й е казал, че ако получи кашона от Ю Пи Ес, вместо от „Федеръл Експрес“ или следобед, вместо сутринта, или в определен ден от седмицата, това ще бъде знак, че всичко за нея е наред?

— Не знам — каза Ричър още веднъж.

Отново замълчаха.

— И какво искаш да направя? — попита Харпър.

Той сви рамене.

— Продължавай да мислиш. Сега само ти би могла да направиш нещо. Другите няма да стигнат доникъде, ако продължават в посоката, в която се движат в момента.

— Трябва да кажеш на Блейк.

Ричър поклати глава.

— Блейк няма да ме изслуша. Вече ми няма доверие, така че всичко е в твоите ръце.

— Може би и аз вече ти нямам доверие.

Тя седна на леглото до него, сякаш изведнъж беше отмаляла. Той я погледна особено.

— Какво? — попита Харпър.

— Камерата включена ли е?

Тя поклати глава.

— И защо се отказаха от това?

— Защото искам отново да те целуна.

— Защо?

— Защото предишния път ми хареса.

— А защо смяташ, че аз искам да те целуна?

— Защото и на теб ти хареса.

Тя се изчерви.

— Само целувка?

Ричър кимна.

— Е, добре.

Обърна се към него, той я прегърна и я целуна продължително и страстно както в мотела. След миг тя сложи ръка на гърдите му и го отблъсна.

— Трябва да спрем сега — каза тя.

— Да — съгласи се той.

Харпър се изправи несигурно и отметна косата си назад.

— Тръгвам — промълви тя. — Ще се видим утре.

Отвори вратата и излезе. Изчака в коридора, докато вратата се затвори плътно, после тръгна към асансьора. Той се излегна на леглото. Не заспа. Замисли се за послушанието и покорността, за средствата, мотивите и възможностите. За истината и лъжата. Прекара цели пет часа, мислейки за тези неща.

Харпър се появи отново в осем сутринта. Изглеждаше свежа и отпочинала, пълна с живот. Беше с нов костюм и вратовръзка. Ричър беше уморен, потиснат, с измачкани дрехи, потен от напрежение и измръзнал от студ. Въпреки всичко я чакаше напълно облечен до вратата.

— Да тръгваме — каза той. — Веднага.

Блейк седеше зад бюрото си така, както го бяха оставили. Може би беше прекарал там цяла нощ. Смачканият факс все още беше до лакътя му. Телевизорът продължаваше да работи без звук. Същият политически канал — вашингтонски репортер съобщаваше нещо от Пенсилвания Авеню, пред Белия дом. Времето изглеждаше хубаво. Синьо небе, чист студен въздух. Чудесен ден за пътуване.

— Днес ще работиш с документите — каза Блейк.

— Не. Трябва да замина за Портланд — възрази Ричър. — Ще ми осигуриш ли служебния самолет?

— Самолет ли? — учуди се Блейк. — В никакъв случай. Полудя ли? За нищо на света.

— Добре — отвърна Ричър.

Тръгна към вратата, погледна кабинета още веднъж и излезе в коридора. Застана в средата на тясното пространство и изчака Харпър да дойде при него.

— Защо в Портланд? — попита тя.

Той я погледна.

— Заради истината и лъжата.

— Какво означава това?

— Ела с мен и ще разбереш.

— Какво, по дяволите, става тук? — попита тя.

Ричър поклати глава.

— Не мога да ти го кажа — отговори той. — Ще си помислиш, че съм напълно полудял. Ще си тръгнеш и ще ме зарежеш.

— Кажи ми, за какво става дума?

— Не, не мога. В момента това е само картонена кула. Ще я събориш. Всеки би я съборил. Трябва да видиш със собствените си очи. Дявол да го вземе, самият аз също трябва да го видя със собствените си очи. Ти си ми нужна за ареста.

— Какъв арест? Кажи ми!

Той поклати отново глава.

— Къде е колата ти?

— На паркинга.

— Да тръгваме.

През цялото време на службата си в армията Рита Симека бе ставала в шест часа сутринта и след това се беше придържала към този навик и в цивилния си живот. Спеше шест часа от двайсет и четири, от полунощ до шест сутринта, което беше една четвърт от живота й. След това ставаше, за да се справи с останалите три четвърти.